Измина една година, през която не бях много активна във блога. Причините бяха най-вече лични, оставих се на леност и униние си и резултатът не закъсня. От целите, които си бях поставила изпълних само една: започнах сертифициран онлайн курс и разширявам познанията в работната сфера. Нова работа нямам, не съм и търсила, изоставих спорта, изгубих си формата, с която бях започнала да се гордея и не само, че не бях щастлива, но и направих други хора нещастни. И сега какво? Нищо. Ставам, отупвам се и продължавам да напред. Този път без много новогодишни обещания.

Все така става! Тъкмо се наканя да се похваля и в блога, че вече спокойно карам кола, а именно една Smart буболечка, дизел, автоматик, икономична, пъргава, повратлива и намираща си навсякъде парко-място, и от вчера останах без нея. Бяхме на гости на Маркус, който кашля толкова зле, че тази седмица ще го изследват за рак на белия дроб, и тъкмо станахме да си тръгваме, когато отвън се чу някакъв невъобразим трясък, все едно метеорит падна. Изскочихме на улицата, а там 20 метра ситни стъкла, пушек и авточасти. Двете коли, паркирани отпред – тотално помляни. Един руски джигит на 2.8 промила…

Оскар Уайлд беше казал, че трагедията на всички жени е, че заприличват на майките си. И макар да не мога да се надявам да стана толкова добър човек като майка ми, то в някои отношения започвам удивително да й приличам. А именно в това, че ме изпълва задоволство при вида на прясно изпрано и окачено перде и мога да прекарам часове наред в магазин за домашни потреби, гледайки в захлас тигани, канички, етажерки и килимчета. Наред с това се активира и един фамилен ген, който безжалостно кара всички да запълват и последната си свободна секунда с някакво занятие. Прадядо ми,…