Засичам го на входа. Той се връща от нощна смяна, аз тъкмо излизам за работа. Поздравяваме се, разменяме по някоя излишна дума. Той ме пита нещо. Засенчвам си с ръка, за да го виждам по-добре. Това, което казвам не е особено смешно, но той се засмива. Усмихвам се и аз. Чаровник е. Цялото му присъствие е топло, мъжествено, предразполагащо. Женените мъже с две деца не бива да изглеждат така. Извинявам се, откъсвам се и забързвам към спирката. След 30 секунди вече ще съм го забравила. Стъклото не се яде.

Преди около седмица на улицата, където работя, имаше пожар. Станало е рано сутринта. Когато пристигах, пожарникарите тъкмо си заминаваха. От сградата се носеше само рехав дим. Стара къща в сърцето на града, с дървен градоред, горяла е много, останала е без покрив. По-късно от новините разбрах, че вътре е загинал човек – самотен и трудноподвижен дядо. Днес минах оттам. Да, къщата няма покрив, но някой нетърпелив наследник вече е сложил на почернялата и опушена фасада алуминиева дограма. А изтлелите вещи на стареца са натрупани на голям куп до контейнера. Стана ми тъжно.