Докато пиша това, малка сребриста кола лети като куршум по дъждовните пътища на Европа. Един мъж, който не съм виждала от близо 9 месеца, кара уверено към мен, хиляди и хиляди километри, за да ми предложи своята любов. Аз съм свикнала да живея без него, но не съм го забравила. Връзката, дългогодишна и противоречива, щастлива и нещастна, сто пъти преродена и пренаредена, разкъсана и разтеглена до неузнаваемост от разстоянието и изминалото време, обаче я има. И заради мъничкия шанс да я спаси, той кара към мен. Такива драматични неща обикновено се случват само в песните и романтичните филми. Би трябвало…
-
-
She paints her face to hide her face. Her eyes are deep water. It is not for Geisha to want. It is not for geisha to feel. Geisha is an artist of the floating world. She dances, she sings. She entertains you, whatever you want. The rest is shadows, the rest is secret. Обичам да рисувам. Като дете рисувах ежедневно, дори имах моливник и лакиран камък – награди от училищни конкурси (и една дисквалификация по несправедливо обвинение за прекопирана рисунка, което завърши със сърцераздирателен рев на баскетболно игрище). Не, няма да се хваля какъв неизследван живот като художник ме е…
-
Гневът. Смъртен грях? Да го изпитваш е достатъчно наказание, мисля аз. Усещам го постоянно, подтиснат, като пружина, опъната до скъсване. Трепти в мен с всяка крачка. Напряга се, всеки път когато някой пешеходец ме блъсне с рамо и звъни заплашително, когато в автобуса някой положи ръка върху косата ми и ме оскубе. Периодично се лъжа, че е изчезнал, но гневът винаги се завръща. И когато надигне глава като гърмяща змия в сухата трева и размаха звънчето, докато самоконтролът се опитва да дръпне юздите на побеснелия и изплашен впряг, външно аз застивам. Не правя рекламации, избягвам конфликти, подминавам някои неща. Понякога…