Аз: Оставил си ми нещо. М.: Да, бисквитки. Аз: В найлонова торбичка? М.: Да, защо? Аз: Намерих торбичката. Кучето гледа невинно.

Понеделник сутрин в офиса. Карло бодро обявява: – Хей, почти уикенд е. Ако питат мен, твърде е рано да се радва, но същото се повтаря във вторник, сряда, четвъртък и с всеки изминал ден твърдението става все по-вярно. И когато в петък сутрин отново го засичам пред кафе-машината и отварям уста да му кажа „Е, Карло, вече си прав, почти уикенд е“, той ме поглежда и тъжно отронва: – Почти понеделник е.

Хладно е, затова съм с омачкана памучна риза с дълъг ръкав. Крачолите на дънките са мокри до коляно от сутрешната роса. Още няма 6 часа, сумрачно е, но отдавна сме на разходка, сами в целия свят, поне за малко. Хвърлям топката на Инди, наблюдавам как я лови с елегантен скок във въздуха, окуражавам я с весели викове, чакам да й се нарадва и да я донесе. Започва да си просветлява и си мисля колко внезапно настъпва деня. И тогава наистина идва! Светлината плисва по цялата поляна, по полетата с пшеница, по вече ожънатите ниви, покрити със смачкани остатъци от слама,…