След гледането на „Oblivion“ се оплаках колко ми липсва интелектуалното предизвикателство на добрата фантастика, онази, която те кара за мечтаеш за голямото, недостижимото, необозримото. Дотолкова, че чак да те боли, че няма да си там, за да изживееш чудесата на бъдещето. И ето ме, тъкмо затворила „Слепоглед“ на Питър Уотс, влизам да ви кажа, че книгата наистина е толкова добра, колкото разправят.
Авторът е морски биолог, човек със солидна подготовка и широки интереси, който не се свени активно да обменя идеи и да бъде консултиран от други учени. Той стъпва на най-новите и авангардни научни открития и ни поднася описание на едно, ако не съвсем вероятно, то поне възможно бъдеще. Книгата ми тръгна тежко и в началото се чувствах изгубена сред толкова много ярки, комплексни внушения и научни термини. Бележките под линия помагат, но само донякъде. Някои неща са обяснени, но други са без коментар до края (например какъв точно е обществения строй на Земята), и читателят е оставен насаме с пиршество от идеи и простор за въображението.
„Слепоглед“ е история за Първия контакт, но и за (д)еволюцията на човечеството – надраснало психологията, овладяло телата и сетивата чрез генетиката и невронауките, в едно преливане между човек и машина, между виртуалност и човешко съзнание. За самотата, отчуждението, липсата на жив контакт. „Човекът плюс“ среща „Голото слънце“ на Азимов. Предполагам, основната тема е възприятието на света и човешкото (само)съзнание с голяма въпросителна – какво го поражда и имаме ли всъщност нужда от Аз-ът като надграждане на удивителната ни мозъчна машина или той е тромав, емпатичен и само пречи.
Няма да ви разказвам за герои, за сюжет, само ще ви кажа: ако сте ценители на добрата фантастика, непременно я прочетете. Не е леко, не е лесно, но си струва.