Последните месеци нещата вървяха много, много спокойно. Ремонтът на апартамента е в пауза, дългите тягостни обсъждания на слабите резултати на работа спират да стряскат след време, и понеже отдавна съм спряла сама да клатя лодката, връзката ми с Боби беше спокойно убежище в края на всеки еднообразен ден. От толкова спокойствие чак започна да ми писва и съдбата реши да ме сръга в ребрата, за да ми припомни кое е важното. Или, за по-удобно, реши да сръга най-близкия до мен. Миналата сряда, точно преди почивните дни, Боби падна с мотор, счупи си 4 ребра и дясната ръка, разби си устата,…
-
-
Преди харесвах най-много есента. Тя е уютна, тиха и влажна. Пасва на вродената ми меланхолия. Но в есента има и някакво усещане за обреченост. Като човек в залеза на живота си – може да има добри дни, но знаеш, че оттук насетне нищо няма да става по-хубаво. Сега предпочитам пролетта. Помежду зимата, с намръзналия нос, и лятото, когато прахът се набива в изсушените ми лигавици, тя е сезонът, когато сетивата ми са най-будни, най-остри и успявам да се наслаждавам на света най-пълно. Така чаках тази пролет! Зимата ми се видя дълга цял век. А ето, че когато дърветата се разлистиха…
-
Днес пак се случи нещо странно. Чистех на котката у нас. Свърших да мета и тръшнах лопатката до стената, когато изведнъж нещо започна да пищи. Пронизителни, цвърчащи, кански писъци, от които ми настръхна косата. Огледах се, ужасена и разтреперана, неспособна да открия източника на шума, когато видях нещо черно и гърчаво, затиснато от лопатката. Дръпнах я и нещото изпадна на земята. Прилеп!!! Дребно телце, сухо като листо, покрито с мека козинка, големи уши, тънки крайници с по един нокът, ципести криле. Как се беше озовала малката гадинка в апартамента, със затворени врати и прозорци, в студеното време, когато всъщност трябва…