Месец преди да замина за Германия, дядо ми почина внезапно. Отиде си, както и живя – леко и лесно. Тъкмо бяхме прибрали баба ми след три операции на счупеното бедро, и след като цял живот тя беше прислужвала на дядо и безкрайните му върволици от гости, беше негов ред да се грижи за нея. А той просто падна и умря. Погребахме го в един студен априлски ден, точно на рождения й ден.
Баба не пожела да напусне къщата. Остана на село – сама, обездвижена, безпомощна. Излизаше полекичка на верандата отпред, понякога до металната портичка с табелка „Образцов дом“, никога по-далеч, но докато беше жива, аз имах усещането, че част от моето детство още е там. Че в онази къща има една вълшебна врата към многото горещи и прашни лета, които бях прекарала на село.
Имах усещането, че мога да вдигна един жълт воал, да мина през тази врата и да се върна в селото, каквото беше тогава – пълно с живот. Тясната пекарна, с рафтовете бял хляб, сладкарницата, на щанда на която имаше чупка, така че да стъпя и да съм на нивото на продавачката, докато се пресягам за леко резливата боза и мазна пастичка. Имаше детска градина, фризьорски салон, мъничка поща. Имаше и училище, където баба водеше уроците по география и биология.
Помня огледалото, увиснало до мивката, където дядо се бръснеше. Кофата с обелки за прасето. Масивния дървен бюфет. Етажерка с порцеланови съдове за подправки, които никога не се ползваха. Пластмасов герой на труда, вдигнал вдъхновено юмрук на фон от червен прозрачен плексиглас в предната стая за гости. Всичко в този дом беше купувано и правено да изтрае сто години. Нямаше нищо излишно, и нищо не се изхвърляше.
Такова беше селото в спомените ми.
Успеех ли обаче все пак да ида на село, магията я нямаше. Малката градинка с чемшир не беше вече вълнуващ лабиринт, а буренясал кът, където мрежата на асмите почти опираше в главата ми. Всичко беше смалено и запуснато. Училището също е запуснато, с избити прозорци, обрасло в трънаци и треви, високи човешки бой.
Баба угасна преди 7 години. Накрая се беше превърнала в новоизлюпено пиленце, със светли костички, прозиращи изпод тънката кожа, и клюмаща глава, която не можеше да държи изправена от слабост.
След като почина, исках всичко да остане, както е било. Понякога сънувах как отивам на село, играчките ми от детството са изхвърлени накуп пред вратата, а аз бутвам металната портичка с табелка „Образцов дом“ и се втурвам да панически да чистя.
Обявиха къщата за продажба. И една иррационална част от мен искаше да викне на другите наследници „Чакайте, спрете, ще ви наплатя вашата част, само къщата да остане у нас.“. Но какво ще я правя тази къща, аз не съм там вече. Къщите искат любов и работа, искат някой да ги поддържа, искат хора и живот. Иначе плъзват паяжини, пукнатини в тавана. Пукат се тръби, задната стая мухлясва. Взехме едни смешни пари за селската къща, няма връщане назад.
Тази врата към лятото се затвори.
Ужасно трудно е да се разделиш с дом, с място, на което си бил щастлив. Градил си спомени… Почти е равносилно на това да се разделиш с близък човек завинаги. Но да го виждаш напълно запустял, според мен, е още по-тежко.
Така е, Лина. Това беше утеха за майка ми. Тя вижда как други къщи се рушат, и макар че „нашата“ вече изглежда съвсем различно от преди, поне в нея има живот още.