Eто ви недостатък на дребните кучета – лесно се губят. Онзи ден излязохме на разходка, аз с моето чудовище и един приятел с неговия джак ръсел. След месеци депресия Маркус за първи път сам проявява желание да правим нещо, което наистина ме радва.

Излязохме в полето, пуснахме кучетата, те търчат, ние вървим и си бърборим, Сами е захапал топката, с което е придобил вид на прасенце с ябълка и ръмжи задавено, защото си я пази, Инди лочи вода от локвите, обира заешки барабонки от земята, въобще всичко в рамките на нормалното. И по едно време Сами изчезна.

Тук Сами, там Сами, няма го. А пшеницата висока, висока, нищо не се вижда. Почнахме да го викаме, свирим, него го няма. Заваля дъжд, Маркус се върна да вземе колата, аз патрулирам района и се оглеждам, а отгоре пада студена вода и всичко бавно потъва в кал.

Върнахме се до нас да оставим Инди, която междувременно беше мокра и мърлява като дива свиня и продължихме да търсим, като се обсъждаха всякакви мрачни сценарии за съдбата на малкия, беззащитен Сами, който няма да намери пътя до вкъщи, защото Маркус винаги го кара като английската кралица с колата.

До 23 часа общо 6 човека го търсихме и така и не го намерихме.

А междувременно Сами се ориентирал и доприпкал до моя блок, седнал отпред да чака и съседката г-жа Бърк от втория етаж го прибрала на топличко и сухо при нейното кученце. Докато ние връщахме Инди той вече е бил там, на метри от нас, дори ни е облаял през вратата. Но кой да ти знае …

Всичко е добре, когато свършва добре.