Колата се повреди. Черешовото ми Пежо писна, че моторът е прегрял и след като М. го опипа и огледа, диагнозата беше произнесена – термостатът се е скапал, трябва нов. Обаче двигателят е нестандартен и термостатите за Пежо, които можеш да купиш в магазина или да поръчаш, не стават. Този, който ми трябва е някакъв рядък артефакт, от тези, за които ходиш на мисия в тайно ниво на играта и ти ги пуска само някой final boss. Или ги поръчваш от най-големия немски портал за авточасти, където също нямат в наличност и чакаш седмици да ти го доставят. Избрах второто. И зачаках.

Здравейте, омразни немски железници, смяна на влак и автобус до работа. И то точно този месец, когато селската ни гара е разорана от багери, защото ще я удължават. Не че Deutsche Bahn някога са били особено точни или надеждни на местно ниво, но сега е още по-зле. Пътят ми до работа се удължи почти двойно, и в редките случаи, когато имам среща с клиенти, треперя дали ще стигна навреме. Но човек трябва да се наглася към обстоятелствата. Натъпках си електронните устройства и чадър в наядената от Инди фото-раница, тикнах шишенце с вода в страничния й джоб, обух си маратонките за бягане и се заредих с търпение.

Оказа се далеч не толкова лошо. Първо, отпадна чувството ми за вина, че всеки ден горя по 7 литра бензин и замърсявам околната среда. Всичко, което ми е нужно, е на гърба ми. Във влака зяпам хората, слушам ги, опитвам се да запомня чертите, дрехите им. Представям си ги като герои в моя книга. Висенето с кола в задръстванията е самотно занимание и да бъда отново сред човешкото множество е всъщност приятно. И когато накрая сляза и минавам през подземните коридори на гарата в Аахен и въздушното течение смесва парфюми, аромат на хлебчета и миризмата на града, се чувствам все едно се завръщам от изгнание, обратно сред човеците.

През повечето време гледам видео уроци за рисуване или мои работни неща (например VueJS), чета книги, или си наваксвам със запазените в Pocket статии. Времето изтича бързо, като пясък, а аз отново се пристрастявам към четенето. Все ми се иска да седна да чета на спокойствие и да се наслаждавам, но истината е, че достъпният начин за мен винаги е бил само този – на крак, помежду спирките или в движение, като разноок хамелеон – с едно око в книгата и другото – в краката ми. Когато след 19:00 автобусите са съвсем нередовни, понякога просто тръгвам и минавам 9 км. до гарата пеша.

От миналата седмица открих още една възможност. Фирмата, за която работя, ни предоставя безплатно карти за Velocity Aachen – услуга, при която можеш да вземеш електрическо колело под наем. Допираш картата, вкарваш пина и имаш ел. колело на разположение за 30 мин. между две станции. Отначало е малко странно, защото след съвсем лек натиск на педала и – фйуууу – хвърчиш напред, но свикнах и наистина се наслаждавам на пътя през гората.

Въобще, опитвам се да приема нещата както дойдат, и да извличам най-доброто от ситуацията. И когато гледам цените на бензина, може и до края на лятото да изкарам така по влаковете. Ще видим.