Хванах се да чета „Дъщерята на пазителя на спомени“, за да убия четвърт час преди лягане. Но книжката ме грабна, увлече ме, четох до 1 вечерта и следващите 2 дни се чудех откъде да си открадна време, за да я свърша.
В една снежна нощ д-р Хенри изражда близнаците си, само с помощта на медицинската сестра Каролайн Гил. Момченцето е здравичко и силно, но момиченцето се ражда със Синдрома на Даун, или както казват тогава „монголоид“. Годината е 1964. На такива деца не се дава шанс, те са отписани. Сам познал болката от загуба на сърдечно-болната си сестричка като дете, докато жена му още е упоена, Дейвид решава да спести тази мъка на семейството си и връчва бебето на Каролайн, за да го отведе и остави в дом и излъгва съпругата си, че е починало при раждането.
Но в предверието на ужасния, вмирисан приют Каролайн не намира сили да зареже малката Фиби. И докато семейство Хенри официално оплакват дъщеря си, тя напуска града и започва нов живот с нея.
Сюжетът е съвсем семпъл. Двете линии вървят в паралел през три десетилетия. Нора, Дейвид и Пол, едно на вид идеално семейство, но разделено от неоплаканата напълно загуба, от тайната, от невидимото присъствие на дъщерята. Би трябвало да са щастливи, но не са. И Каролайн Гил, стара мома, чиято съдба се обръща, осмислена от чиста любов.
Действието е скрито в човешките мисли, чувства, във вътрешния свят на героите. Приковава те, следиш ги, съчувстваш им, разбираш ги. И чакаш – ще излезе ли тайната на бял свят, ще намерят ли сили да разплетат този страшен възел и да си простят, или Дейвид е прав, че „за някои неща е твърде късно“.
