…. или какви ги върша напоследък, информационна емисия.
Миналия месец си мръднах за малко до България. Натъпках раницата с контрабанда от ахенски курабии за един любим лакомник, кучешка топка за гадюхата и хоп! след работа на влака, към Айндховен, да нощувам там преди полета. Не очаквах интересна вечер. То пък, докато сляза от градския транспорт, насочила GPS-а напред и нагоре с вид на някой, който чака свръзка с родната си планета, срещнах една мургава, къдрокоса французойка, а именно – Аниезе от Тулуза, която издирваше същия хостел. Намерихме го затворен, отидохме да пием бира, приказвахме няколко часа. Аниезе се прибираше от Амстердам. Аз й споделях впечетления от Лимбург, тя ми разказваше за Исландия, където е живяла известно време. Изпушихме по една цигара (и една обща), пихме кафе. Не беше лошо.
Хостелът се оказа затворен, защото собственикът има куче, което разхожда. Роза, белгийска овчарка, много дружелюбна. Аз във възторг, куче! Бях се затъжила да мачкам нещо космато и миризливо. В хостела в Братислава през 2008 също имаше невъобразимо грозен булдог с една топка. Тайсън, the pig dog, с фен група във Фейсбук, образ толкова трагично-комичен, че дори когато работещите в хостела го описваха на словашки, със сестра ми умирахме да се смеем. Но това е друга история. Тайсън беше прасе, което яде метлата. Роза беше умна и възпитана.
Иначе, на родна земя, все същото – тиквокрацията си върви, Киро е пуснал корени на кметското място във Варна. Поръчваш нещо за понеделник, в събота още го няма. Предпоследния ден се разболях. Грип, хранително отравяне, ебола, нещо от сорта. Имаше един момент, докато се влачех между дивана и леглото като блъсната от камион, в който за секунда се почудих дали не е някакъв български вирус, срещу който аз нямам защита, защото вече твърде съм се цивилизовала. Глупост, разбира се.
Взех си шофьорския изпит.
На връщане таксито в София ме „прекара“ здраво и на всичко отгоре ми говореше на „миличка“. Ама точно така ми се пада, като се мисля за много умна и си взимам такси на договорка. „Миличка, аз като ти казах от автогарата до летището 15-16 имах предвид километра, не лева. Пък ето я тарифата … „. И понеже нямах достатъчно левове, хоп, веднага ми беше обменено и евро в курс 1.70.
За Хелоуин ходих до Амстердам. Там пък, голямо планиране, а умерена вечер. На село нямаше голям избор на костюми, та взех едни рога (и във влака трябваше да ги пазя да не ми ги смачкат). Апропо, обидено отбелязвам, преди Хелоуин костюми нямаше, а сега, за карнавала в Кьолн на 11.11 е пълно в магазина с невероятни работи за по 10 евро.
Та дяволирах се аз, гримирах се като някой от Twisted sisters, и скубейки пера, откъдето мина, и поддържайки вътрешния си огън с ром, изкарах едно скромно домашно парти и с компанията тръгнахме по нощен живот. На избрания клуб – вход 25 евро, което уби ентусиазма дори на постоянно живущите в града, а за другите клубове – опашка на студа. Хайде, без клуб, от бар на бар, откарахме до 3 часа, но не беше, както се надявах.
А сега съм в особено „номадски“ период. Преместих се в нова квартира, този път в Германия. Спя на надуваем матрак. Нямах мебели, нямах лампи, нямах отопление, нямах Интернет. Колегите пак помагат, носят багаж, слагат ми осветление. Последното отпразнувахме в местната кръчма. Дори след като изгубя броя на бирите, още говоря на немски, брей, че напредък. Гледам много филми и си лягам с кокошките, като падне мрака. Докато се местех направих маратон на Avatar: The last airbender, защото, нали, в къщата бомба паднала, а аз седя и гледам анимация за целева група 12-15 год.
А между другото, в момента пиша от невероятно съоръжение – лаптопът ми е сложен на картонената кутия от текстилен гардероб, която е подпряна между двете облегалки на стар кожен фотьойл, тъй щото да ми служи за маса.
Такива ми ти работи, драги ми Смехурко.
От немска земя,
Nomad