Писател в екзестенциална криза и малтретирано бордър коли, сами с травмите си на края на света в тиха, зелена ферма, без телефони и телевизори. Лежерен, протяжен филм, почти нищо не се случва. Джеф Бриджес не говори много. Не му и трябва.
Ей-това си мечтая напоследък. Не за Джеф Бриджес, а просто да забегна нанякъде.
Седмици наред да чувам само шума на дъжд и листа, да гледам зелената им пъстра сянка, да ям скапани сандвичи със сирене, да се люлея в кресло на верандата, да чета много книги, да спя с кучето на легло без чаршафи.
Да не се надявам на нищо, да не се тревожа, просто да „бъда“ в настоящето, откъсната от минало и бъдеще.
Да бъда сама. Да мълча. Да забравя как се говори. Съвсем да подивея.
Не знам защо песента ми се връзва идеално с това, което описваш. Асоциация.
Добре дошла в мечтите ми.
Моя, твоя, мечтата на всеки изтормозен гражданин …