Лично

Честита Нова Година на всички! По повод един (надявам се) добронамерен коментар за това, че че съм била „използвана“ и „годинките ми летят“ искам да отделя няколко минути да споделя виждането си по някои въпроси. Имала съм най-различни любовни връзки. Връзки от „здрач до зори“, приключили с измъкване по чорапи преди сутрешното кафе и връзки от цели години, сложни като паяжина, резониращи от стари обиди при всяка грешна стъпка. Имала съм връзки, в които съм била обичана и необичана, желана и нежелана, в…

Наскоро Майк Рам се свърза с мен за разрешение да включи „Десет малки тайни“ в сборник електронна книга за тази блог игра. Оказва се, че аз съм единствения напълно анонимен блогър* от избраните. Нямам посочено име. И снимката не е моя. Свалих я преди години от един сайт за сток фотография и я ползвам заради беглата прилика с мен. Защо? Още на пръв поглед се вижда, че в този блог пиша изключително лични неща. Аз съм във всяка публикация, моите…

Последните месеци нещата вървяха много, много спокойно. Ремонтът на апартамента е в пауза, дългите тягостни обсъждания на слабите резултати на работа спират да стряскат след време, и понеже отдавна съм спряла сама да клатя лодката, връзката ми с Боби беше спокойно убежище в края на всеки еднообразен ден. От толкова спокойствие чак започна да ми писва и съдбата реши да ме сръга в ребрата, за да ми припомни кое е важното. Или, за по-удобно, реши да сръга най-близкия до мен….

Някои жени не обичат малки дечица. Не изпадат в безумен възторг при вида на бузесто бебе, не се трогват от руси къдрички. Ролята на майка не им подхожда. Те цял живот търсят себе си, бродят в собствения си свят и не очакват детето да му придаде повече смисъл, отколкото те сами са могли да намерят. Боби, например, обича децата. Когато на улицата някой мъник се блъсне в него, занесен в бяг, той се отмества внимателно, проследява го с поглед и…

Denia: Разказвачът Винаги съм имала „нещо“. То е било движещата ми сила в Интернет, през чатове и форуми, та чак до този блог. Не знаех какво е, докато не прочетох автобиографията на Стивън Кинг. Нещо, което самият той има. Тази нужда да пишеш, непрекъснато да разказваш истории, да споделяш части от себе си, отвъд границата на разумното и здравословното. Същата нужда, която го изкарва от наркоманския делириум достатъчно дълго, за да напише „Куджо“. Онази, която му дава сили да пропише…