Днес при нас трябваше да дойде едно семейство бежанци, майка с две малки момченца и бабата. Бяхме приготвили от дарения кърпи, дрешки за малките, легълце и се радвахме, че можем да предложим дом и малко спокойствие на тези хора, избягали от източна Украйна дотук и от 3 седмици живеещи в едно пренаселено, шумно хале в Дюселдорф.
Немската бюрокрация е ужасна работа. Днес научих за Zuweisungsentscheidung, Zuweisungsbescheinigung, Umverteilungsantrag и пр. Регистрират хората в приемните центрове в големите градове и по този начин ги задължават да търсят жилища там. А в Дюселдорф апартаменти няма за никого, камо ли за социални жилища.
Към обяд стана ясно, че няма да дойдат. Бабата, Татяна, има рак и я е страх, че когато пак се наложи, няма да може да получи необходимата грижа в по-малката болница тук. И заради нея, всички остават там, заедно. В халето.
После си писахме малко, просто ей-така. Питах я дали не иска да й занеса нещо да се занимава, например прежда или гоблен. Не, цял живот е била счетоводител, само с хартии е работила, не можела да плете и да шие. Но обичала много да си работи в градинката, в селото им, някъде между Херсон и Мариупол. Сетих се за майка ми, и тя така си обича градинката. Татяна ми прати снимки – слънчев летен ден, семейството в надуваем басейн, отзад леха с екзотични треви и бели рози, дувар и порта от ковано желязо, на друга снимка – мъжа й, с когото е заедно от 34 години, надут от гордост с една връзка наловени дребни щуки. Прозорче в изпълнения с радост живот на едни порядъчни, сърдечни, добри хора.
А сега … Херсон и Мариупол са в развалини. Татяна, след операция, химиотерапия и лъчетерапия, седи със стотици други в едно хале с дъщеря си и двете внучета. А аз не мога да й помогна с нищо.
През това време Германия, при цялата си лицемерна грижа, продължава да праща милиарди към Русия за газ.
