След като Жокера си отиде, с М. си казахме „Край, никакви кучета повече!“ И такъв беше планът, но пак се навихме да станем приемен дом и на лятното празненство на организацията прибрахме новото попълнение – един младеж на около 7-8 месеца. Инди направи каквото беше нужно, за да ни докаже, че не е престаряла и има още дявол в нея. За секунда невнимание от моя страна се налапа с 3 парчета оризов сладкиш от благотворителната разпродажба и се наложи да си ги платим. През това време малкият огласяше всичко с ужасен, писклив лай. Питахме полякинята как се казва.

  • Пишо – изчурулика тя.

  • Ама кккак Пишо – заекнах аз – ъъъ … това значи ли нещо?

  • Не, но виж как мило звучи – Пишо.

Абе … звучи, ама аз не мога така да му викам. И решихме, новото му немско семейство ще го получи с хубаво, звучно име, например Марвин. Ако знаех, че въпреки моята първоначална решителност да не си взимам повече бели на главата, ще го задържим, може би щях да вложа повече от 10 секунди мисъл в името му, но така става понякога – пуснеш ли едно кученце в живота си, то ще намери начин да запре крак на вратата на сърцето ти, и да се намъкне вътре.

Първо, Марвин е ужасно миловиден. Не че той сам има заслуга за това, но със сигурност не вреди да си мекичък като коприна, с кръгли очи като копчета и виснали уши като тънки парцалчета, обримчващи кучешкото ти личице. Със изразителните си кафяви вежди, светлокафяв подпал, и бяло петно на гърдите, под което прозира петнисто-розовата му кожица, той е истински хубавец.

После, той се оказа много схватлив. Неща, за които на Инди й бяха трябвали седмици, Марвин ги научи буквално за един следобед. Ела, седни, легни, дай лапа, влизай, излизай, всичко разбира, катила неден, когато му отърва.

Началото хич не беше лесено. Марвин лаеше често, включително нощем и опъваше нервите на съседите ми. На разходките джафкаше по възрастни хора, деца, велосипедисти и кучета, и залягаше на земята при бумтежа на минаващ камион. При всяка възможност гледаше да офейка от къщи, тероризираше минувачи, търчеше напред-назад по улицата като безумен и изскачаше пред колите. Искало ми се е в някои моменти да го изпратим обратно или просто да се обърна и да се махна, за да не видя как ще бъде размазан като яйце на паважа.

Със запретнато ухо и безумен поглед

Снимката не е на фокус, но вижте тези уши!

Защо решихме да задържим това нервно и несигурно младо куче? Той дава на Инди комуникация по начин, който ние не можем. Двамата се закачат и играят заедно, той я поддържа във форма и малко забавя старостта й. С нас е нежен, забавен и гушкав. Когато се приберем вкъщи, скача на два крака като кенгуру и цвърчи като птичка, защото е превъзбуден и радостен, че сме там. Куче-клоун. Обича да спи под одеалото, дори през Юли. Не знам как не се задушава. Търпелив е с деца, радва се на гости. Привързахме се към него.

Повечето кучета могат да се превъзпитат, просто се иска работа и много търпение. След повече от година при нас Марвин има значително подобрение. Безцелното лаене спря, на улицата се държи прилично (през повечето време). В училището работи с желание, концентриран е и правим някои упражнения без повод. Последният път, когато портата беше отворена и той имаше възможност да офейка, аз го повиках и той се върна, което за вас може да не звучи като нещо особено, но за мен беше събитие от монументална важност, защото ми даде надежда, че в крайна сметка няма да го обираме от полуоската на някоя кола. Останаха лаенето, когато някой звънне на вратата и по други кучета, когато е на каишка, но вярвам, че с времето ще оправим и това.

Рядко се гушкат, но когато го правят са големи образи.

Съботното настроение

Интересното е, че постепенно името „Пишо“ се промъкна обратно. М. го нарича така, защото не разбира какво значи, а аз започнах, защото като всяко друго младо, некастрирано куче, при Марвин всичко се върти около пишката. Посреща ни със станала от радост пишка или ляга разчекнат като жаба, за да я отърка в килима. Нещата от живота.

Понякога стоя, той ме е зяпнал любовно, маха с опашка, а аз му гъргоря. Нали знаете, безумните несвързани неща, с които наричаме кучетата си. „Марвин, Пиши, Чушка (заради острия нос), Тото Кучуньо, Шушумига, Кръстьо Пишурка, Пиши хубав черен, хубавата черна Пишка … „. После се сепвам и си викам „Чуй се сега какви глупости приказваш!“

Та така … Марвин Пишката.