И след като намерих име за биографичния ми филм, да ви разкажа за поредния път, когато аз правя някаква безумна щуротия с минимална подготовка и номерът ми се разминава.

През 2015 год. за първи път отидох да тичам, и пробягах 5 км на междуфирменото състезание. Обещах си на следващата година да бягам двойно по-голямо разстояние и го направих. Оттогава поотпуснах амбицията, но ми остана навика да тичам отвреме-навреме по 5-6 км, ей-така, за разнообразие. Тази година реших, че ще се предизвикам отново – този път да бягам полумаратон (21 км). Попитах във Facebook кой от приятелите ми иска да го направи с мен. Това беше най-малко харесвания и коментиран мой статус за всички времена. Но един от най-добрите ми приятели се включи и се уговорихме, имаме сделка, ще бягаме полумаратона в Кьолн на 7ми Октомври.

Направих си план. Веднъж в седмицата кратко бягане за тонус и техника, едно дълго в събота сутрин за подобряване на издръжливостта и някаква йога или фитнес да си поддържам всички мускули. Хубаво, ама лятото в Германия се случи незапомнено горещо – 35 градуса седмици наред. Опитах се да бягам, но имах чувството, че ще се самозапаля (при бягане се усеща +10 градуса към външната температура). Ха малко да захладнее, ха отпуската в България да мине и то стана Септември. И в края на Септември за първи път от 2016 насам бягах 10 км. Крайно, крайно недостатъчна подготовка за полумаратон.

Друго, в един пристъп на еуфория, че Puddle of Mudd ще ми дойдат на крак да свирят в Аахен, купих билетите за концерта преди да погледна, че той ще е вечерта преди полумаратона. И без особени надежди за велики спортни постижения, реших, че поне концерта ще си изкарам като хората. Прибрах се в 12, дълго след това и не можах да заспя от превъзбуда. К. прати смс да ми напомни да ям макарони преди състезанието, да се заредя. Огледах се из вкъщи. Бях забравила да напазарувам. Ядох едни царевични сухари.

В заветната сутрин станах в 05:00 сутринта и тръгнах към Кьолн. Буквално в последната минута в 08:30 се наредих на старта. Не бях разгряла. Не бях имала време да закуся нещо хранително, само шепичка леща. И така, с 4 часа сън и на почти празен стомах стартирах първия ми полумаратон.

Казах си, „10 километра все ще ги докарам, оттам нататък всичко ще си е личен рекорд за мен“. Очаквах да окапя около 15 км, да се блъсна в „стена“, когато въглехидратения ми резерв свърши.

Това не се случи.

На станциите си взимах в движение по чашка вода и парченце банан.

На 7-мия километър тъкмо бях влязла в крачка. Минах 10-тия километър, после 13 км. …

На 15-тия краката започнаха да ми тежат. Знаех, че ако забавя, ако спра да бягам и започна да ходя, няма да мога да продължа. Казах си обаче „Е, де не съм бягала 5-6 км, може и да изкарам до края“

На 18-тия започна да ми се струва възможно да завърша.

Точно 2 часа и 41 минути и 28 секунди след старта финиширах.

Да, вярно, бавна съм, на финиша бях буквално до 80 годишен старец, но завърших. Недоспала, гладна, с 12-15 кг. над нормалното ми тегло и нетренирала.

Но завърших!

Питай ме днес как е било възможно, как съм го направила, нямам никаква идея. Или да бягаш 21 километра не е кой знае колко трудно, или инатът ми е наистина огромен. И ако е така, чудя се, защо това упорство не се пренася във всички аспекти на живота ми. Би ми било полезно.

 

И все пак, на същия ден в Кардиф двама участници са починали след финиширане на полумаратона.

Така че … не правете така!