Нещата, които бях

Станаха 6 години откакто обявих в блога, че заминавам да живея извън България. Ентусиазмът и възторзите отминаха. Приключението „чужбина“ стана ежедневие.

Животът ми се промени, и по някои неочаквани начини. Знаете ли, на една определена възраст човек е започнал да се приема като завършена личност и смята, че се познава сам. Но изваден от социалната си среда и досегашното си ежедневие, изведнъж изумен установяваш, че вторични неща като това откъде си, какво правиш след работа, хобитата и хората, с които общуваш, са те доопределяли.

Връзките ни, били те любовни или приятелски, с времето еволюират в един вид субкултура, със собствен диалект, митове, ритуали и естетика. Едно споделено пространство. И шегите от вътрешния приятелски кръг, или малките начини, по които си донагласил характера си, за да си паснеш още по-добре с партньора, и те са вид завършващи щрихи в нашия самопортрет. Извън контекста си, те са странни и ненужни, безцелен изстрел в тъмното, дума на неразбираем жаргон за останалите.

Езикът, една друга фундаментална опора в самоопределението. Има изследвания, които доказват, че поради формалната, бедна на емоции среда, в която се учи чужд език (в сравнение с майчиния, добит в семейството), човек е склонен да проявява по-различни характерни черти в контекста на друг език. Че е по-малко емоционален, по-разсъдлив, по-малко емпатичен. Има нещо вярно. Със сигурност го забелязвам когато чета на чужд език. До някаква степен оставам равнодушна към съдбата на героите и тя ме вълнува по-малко. И в живота ми е така. Аз съм като чужд герой в собствената си книга.

Аз обичам да пиша, да разказвам истории. Казваха ми, че го правя добре. Но ежедневната ми комуникация протича изцяло на чужд език. За мой ужас, българският ми се развали. Родният език, оказва се, не е даденост. Не, не съм го забравила, и няма да ме видите да щракам предвзето с пръсти „ох, това как беше на български“, но изразът ми загрубя. Преди щях да се сетя за 5 думи, за да кажа това, което искам, и щях да избера най-точната, най-образната от тях. Сега ми идва най-простата, като на някой, който цял живот една книга не е прочел, а изразите се въртят в устата ми като чакъл и ми е трудно да предам идеите си. Пиша толкова рядко, а ми се пише! Просто ми е трудно.

Дори името ми се промени. Съкратих странното си, дълго първо име по нов начин. Стана интернационално, кратко, лесно да изговаряне. Сега реагирам на него, все едно никога не съм имала друго. И така аз скрих един мой ръб от света.

Преди бях това момиче, което живееше във Варна, обичаше да пие мента с заровени в пясъка на Кубо крака, имаше група приятели и обичаше един мъж. Сега тези неща ги няма. Приятелите са много далеч, животът ги е грабнал с деца, пътувания и ипотеки, и понякога минават буквално месеци откакто сме се чули за последно. Онзи мъж, когото обичах, има ново семейство и деца. Не съм усещала пясък под краката си от години. Жилището, в което живях 11 години е продадено заедно с мебелите. Започнах да забравям имената на улиците във Варна. Вече не съм „варненка“. Дори и „номад“ не съм. Може би по природа, в сърцето, да, но какъв номад съм, щом на връзката ми висят ключ за собствен дом и непосилната лекота на една 20 годишна ипотека?

Къде са всички етикети, които сама си бях сложила, за да намеря място в света? Толкова неща са свлякоха от мен. И имам чувството, че това е била точно меката, жива, творческа част от мен. Че отдолу е останал един метален скелет, един робот, който ходи на работа и после се прибира вкъщи. Предполагам, че е някаква емигрантска криза на идентичността. Че и затова блогът не върви, като едно време.

Не бързам да се самоопределям с новото си обръжение или хобита. Просто чакам да видя какво ще излезе от всичко това.