След Новата година всички се втурваме да си обещаваме разни неща и да се организираме. Тефтери, маркери, корейско тиксо, журнали, пишем си списъци със задачи и се надяваме ентусиазмът да трае поне отвъд Януари. На мен ми липсват креативност и време сама да си разчертавам органайзер, но поддържам опростена версия на bulleted journal за работа, та поне да парирам обвиненията на прекия шеф, че въртя Zettelwirtschaft*. Миналата година обаче нещо ме принуди да се организирам.

Винаги сме говорили с Мануел, че искаме да вземем второ куче, поне като приемен дом. И понеже той винаги ми „уйдисва на акъла“, миналия Януари се свързахме с една организация. След няколко седмици чакане изскочи спешен случай, който ни предложиха да поемем. И аз, без много да му мисля, се съгласих. Защото аз понякога така правя работите, без да ги мисля.

„Приемен дом“ се нарича когато взимаш куче или котка да живее при теб, но не за постоянно, а само докато се намери истински осиновител. Само че шансовете на Жокера някога да има истински дом бяха на практика нулеви. Той беше стар, 10-12 годишен, побелял, беззъб дребосък с оръфано ухо и диабетик на всичко отгоре. Един ден просто влязъл през вратата на приюта и останал там. Казаха ни, че заради диабета вижда лошо, но когато го извадиха от транспортната кутия и той обърна млечни зеници към нас, стана ясно, че вече е напълно сляп. Обясниха ни, че трябва да се храни в точен час и веднага след това да му се слага инжекцията, и разните му други особености. Тръгнахме с колата наобратно и Ману ме запита укорително „Усещаш ли каква беля си взехме на главата?“. Не отговорих. Прав беше. Бях взела прибързано решение, без да мисля, и бях поставила и двама ни в трудна ситуация.

Щом пристигнахме, Инди се опита да се заиграе с новия съжител, но бързо разбра, че няма интерес и оттам до края на престоя му при нас те взаимно се игнорираха.

В началото беше много трудно. Жокерът не знаеше къде е вън и вътре и си вършеше работата където му дойде, но скоро започна да се ориентира. Помагах му със звукови сигнали – когато му сложех да яде, цъках с език, ползвах определени думи, когато стигахме пред стълбите. И той наистина започна да се справя. Беше умно старче. Усещаше, че настилката се променя пред входната врата и вдигаше лапа, за да не се спъне в стъпалото, научи се сам да си слиза и броди из градината. Пристъпваше внимателно из къщата, с протегнат напред нос, но усетеше ли, че е на повод, изведнъж добиваше увереност и почти припкаше напред, сякаш имаше безгранично доверие, че човекът ще го води към нещо добро.

Аз съм прагматик и смятам, че не трябва да се влагат средства и усилия в тежко болни животни, когато същите тези средства могат в други, по-леки случаи да помогнат повече. Но кои сме ние, че да взимаме такива решения на живот и смърт? Жокерът се наслаждаваше на живота въпреки недъзите си. Обичаше да си дремне, да се пече на слънчице, а ако се отвори шанс и да порови из кофата за боклук или да поближе непредпазливо оставената мазна щипка от барбекюто. Приличаше на окаян домашен елф, но не се самосъжаляваше. Просто креташе напред-назад и приемаше нещата такива, каквито бяха.

Още на първия ден се научих да слагам инсулина му. Знаех колко е важно да се нахрани навреме, затова сутрин вместо да пия кафе и да се мотая, тръгвах рано за работа, за да мога да се прибера когато трябва. Самата суетня около Жокера беше не повече от 10 мин, но неусетно денят се завъртя около неговата програма. М. му свикна и забрави, че някога е искал да го връщаме.

Ако мислите да приемете или осиновете болно куче, няма да ви лъжа, истински тежките случаи са трудни. Но са и доста рядко нещо. Има прекрасни кучета, които чакат с години за дом, а всъщност недъзите им са сравнително малки – тремор след заболяване, липсващо око, нужда от хапче веднъж на ден. И те заслужават шанс.

Все пак, болестта си взе своето. Жокера поживя с нас половин година и през Юни се влоши рязко. Наложи се да го приспим. М. плака като малко дете за него и дни след това се ослушвахме за звука, когато излиза от коша си и всеки път се спъва на ръба. Разбира се, като повечето кучкари, питаме се дали не сбъркахме някъде, дали не можеше нещо повече да направим за него. Но какво пък, подарихме му няколко хубави месеца. Все е нещо,

Жокерът отдавна го няма, но навиците и организираният ден останаха. Не се подмотавам, правя си за хапване и тръгвам рано за работа. Само че вкъщи вече не ме чака тъжният елф.

* Zettelwirtschaft – хаос от бележки, неорганизирана купчина от записки