В края на миналата година за първи път се опитах да даря кръв. От много отдавна исках да го направя, но все отлагах. Става ми лошо от гледката на моята собствена венозна кръв, известно време бях под 50 кг., а и в по-младежките ми години т.нар. мой лайфстайл не беше съвсем безрисков.
Сега обаче нищо не ми пречи. Здрава съм, добре охранена, и през Ноември отидох за първи път. Препоръката е да пиеш поне 2.5 литра вода в денят на кръводаряването и да си ял високо-калорична храна. Аз подцених ситуацията и отидох гладна. Бях хапнала едно хлебче и малко плодове през деня. Викам си „Какво пък може да стане толкова…“
Ми какво може – да припадна. Всичко си вървеше добре, машината и банката с кръв бяха под масата и не ги виждах и както си гледах нещо на телефона и ми причерня. Втурнаха се от персонала да ми вдигнат краката, да ми дават захар, умрях от срам. Най-тъпото – призля ми на 440 мл. По принцип взимат 500 мл. или в най-лошия случай 450 мл. Аз дадох прекалено малко т.е. банката вероятно е била неизползваема.
Миналата седмица пак ходих. Бях се наяла като попско чедо на Задушница с ориз, ударих и две хлебчета мет преди това (намазана сурова кайма, любимо мое немско лакомство, което хвърля майка ми в потрес) и даже не усетих кога ми източиха половин литър. Идва санитаря, викам: „Ама да не би да съм готова?“ И той „А, не, идвам да си лафим само“.
То не било страшно! Отсега ще се пробвам да ходя по 1-2 пъти на година.
