Черното

04:50 сутринта. Чувам приглушени, тежки стъпки и тракане на нокти по паркета. Изръмжавам „Отивай да спиш“. Стъпките спират, после се отдалечават. Печеля още малко време.

05:30 звъни алармата и Инди знае, че вече има карт бланш. На бегом е в спалнята, тропа с крака на място и без да гледам знам, че един кучешки задник се размахва бясно в тъмното. Инстинктивно се претълкулвам в средата на леглото, защото иначе ще получа мокра муцуна като юмрук в лицето. А тя бяга около леглото и се опитва да ме стигне и да ме облее с грубите си прояви на любов. Ставам неохотно и се обличам за разходка.

И така, с малки вариации, вече години наред.

Помня как я взех, две седмици преди Коледа. Беше 3.5 кг. посрано бебе, предния ден беше яла някакви замръзнали плодчета. Цвъкаше лилаво в колата. После вкъщи си игра, скъса един чехъл и заспа в ръцете ми. А аз я гушнах и й обещах, че ще сме винаги заедно.

Животът с доберман е напрегнато нещо. Не защото са злите песове, каквито Холивуд ги изкарва, напротив, ако са правилно социализирани и възпитани, те са океани от любов. Доберманът е като всяко друго куче … или като всяко друго куче, ако му дадеш двойно еспресо и го намажеш с люто под опашката. Ах, този им темперамент! Те трептят и се гърчат, дърпат се, вълнуват се от всичко, всичко трябва да бъде видяно, подушено, пробвано, дори маруля не мога да разопаковам вкъщи без втренченият поглед на Инди да ме следи. Веднъж се наведох да си вдигна ключовете, а тя от радост подскочи, заби глава като чук под брадичката ми, а аз си прехапах езика до кръв. Ей-така е с нея.

Наричам я с много имена. Инди, индианеца, черната мишка, куджо, шомпарлина, кучезавъра, лайнояд (според заслугите), ромпел-тромпел, дърндолина, зло куче и всякаква лиготия, която ми дойде в момента.

Познавам я като дланта си. Знам къде е плешива в момента, защото се е ударила, знам къде на гърдите има белег, защото един ветеринарен лекар помисли една брадавичка за кърлеж и я разкърви от дърпане, кой зъб й е счупен, знам къде на рамото ако я чешеш ъгълчето на устата й се дърпа, сякаш си го закачил с кукичка. След толкова години още не мога да й се нагледам, как лъщи като нова пара, как извива гръб като змия и как се издуват мускулите на бутчетата й докато ходи на каишка.

Казват, че доберманите са 5-ти в класацията за интелигентност. Не мога да потвърдя или отрека. От една страна, Инди е глуха като камък и много непредпазлива понякога, а от друга – виждала съм я да проявява висоти от актьорско майсторство и инженерна мисъл, когато иска да постигне нещо. Знае не само командите, но и всякакви други думи като „хайде да ядеш“, „излизай навън“, „намери си топката“, „отивай да спиш“ и пр.

Обичам я! Обичам я, защото когато се прибера и я обгърна с ръце, за да спре да скача, усещам под ръката ми как сърцето й бие лудо от възбуда и радост.

Обичам я, защото е дива, но и много търпелива и добронамерена. С чужди хора, с деца, с кучета, винаги подхожда доверчиво, оставя се да й вземат играчките, и иска само да си играят с нея и да я милват.

Обичам я, защото тя ми напомня да се радвам на малките неща – на топлината на слънцето, на движението, на времето, прекарано във физическа близост.

Обичам я, защото и тя ме обича безусловно, по нейния си начин, защото има нужда от мен и търси моята близост, винаги.

Днес тя стана на 5 години. Пожелавам си още много!