Една част от теб вече я няма.
Решението е било трудно, взето по медицински показания, за твое добро, за да спре да те боли най-накрая.
Но тази твоя част … ти си я познавал, всяка извивка от нея, всеки сантиметър кожа, всеки недостатък, обичал си я, защото тя е била твоя дълги-дълги години, опирал си се на нея (някога!).
И сега я няма.
Има само фантомна болка. И много въпроси, „налагаше ли се? не можехме ли все пак да я спасим?“.
Учиш се на нов баланс. И свикваш с протезата.
Приемът на безвъзвратното ни прави по-щастливи.
О боже, има ли нещо по-банално от това да се сравнява раздялата с ампутация?!
Аз още не съм, дори не ми беше хрумвало. Значи за мен не е банално.
Жалко
Всъщност не чак толкова жалко.
Когато приемеш някои неща като окончателни и ти олеква малко.
Ох, големи трагедии. Поредният самовлюбен темерут си е тръгнал (или е бил напъден) – голем праз! Пробвай с истинска ампутация на някой крайник и сама ще почувстваш разликата, душа.
Наречи го „художествено преувеличение“ ако те смущава идеята някой толкова да страда за някого.
на мене ми хареса…прекрасно тъжно е..съжалявам,че си го изживяла..но се иска смелост да направиш такова нещо..ако е младежа със сребристата кола жалко..това ми беше другият ми твой любим пост. поеми дъх и не се обръщай.
Стават такива неща. И боли. Неизбежно е. Трябва да се разделиш със старото, за да си свободна да поемеш по новия път, където те чака щастието.