Докато пиша това, малка сребриста кола лети като куршум по дъждовните пътища на Европа. Един мъж, който не съм виждала от близо 9 месеца, кара уверено към мен, хиляди и хиляди километри, за да ми предложи своята любов.

Аз съм свикнала да живея без него, но не съм го забравила. Връзката, дългогодишна и противоречива, щастлива и нещастна, сто пъти преродена и пренаредена, разкъсана и разтеглена до неузнаваемост от разстоянието и изминалото време, обаче я има. И заради мъничкия шанс да я спаси, той кара към мен.

Такива драматични неща обикновено се случват само в песните и романтичните филми. Би трябвало да изпитам женски триумф, но в реалния живот усещането е друго. Чувстваш се плах и малък, сякаш неведоми и велики сили извън обозрението на твоя ум в този момент решават съдбата ти. Аз съм като заек на шосето, заслепен от фаровете на връхлитащата сребриста кола.

Толкова пъти сам ми е казвал, че това между нас не е връзка, а ад. И все пак той идва, иска да се върне в ада, доброволно и устремено. Носи ми дарове, като на древно, кръвожадно божество – своята слабост и разрушените идоли на добрите, кротки божества, с които се е опитал да ме замести.

Дали е твърде късно? Кой ще го посрещне – само добър приятел или изгубената любима?

Още не знам.