Хладно е, затова съм с омачкана памучна риза с дълъг ръкав. Крачолите на дънките са мокри до коляно от сутрешната роса. Още няма 6 часа, сумрачно е, но отдавна сме на разходка, сами в целия свят, поне за малко. Хвърлям топката на Инди, наблюдавам как я лови с елегантен скок във въздуха, окуражавам я с весели викове, чакам да й се нарадва и да я донесе.

Започва да си просветлява и си мисля колко внезапно настъпва деня. И тогава наистина идва! Светлината плисва по цялата поляна, по полетата с пшеница, по вече ожънатите ниви, покрити със смачкани остатъци от слама, по масивните тела на ветрогенераторите. Отсреща небето става като планини от розови облаци с позлатени ръбове, плътна, пухкава стена, в която светлосин прорез се отваря като втори хоризонт. И очаквала само тези лъчи, отсреща във влажния въздух, изгрява дъга, истинска дъга!

Попивам с очи и съм изпълнена с радост.

Кучето, разбира се, не може да оцени картината. Джвака си топката и нехае. Моментът е само мой.

След малко слънцето се вдига, небето посивява, дъгата изчезва.