Джанго без окови

От доста време се шуми около новия филм на Куентин Тарантино „Джанго без окови“ / „Django Unchained“. Уестърн  в нов аранжимент, а ла Тарантино, който разказва как „имало едно време в САЩ, когато политическата коректност не била такава грижа, както реколтата от памук …“. Със сигурност сте прочели какъв е сюжета, така че няма да ви занимавам да ви го преразказвам.

Разбирам, че Уил Смит се е разминал с главната роля, което предизвиква в мен толкова облекчение, колкото и информацията, че Том Круз навремето се е разминал с „Изкуплението Шоушенк“. Малко ми е досаден Уил вече как си пробутва семейството навсякъде (ето на, скоро пак идват с „After Earth“) . Джейми Фокс си е тъкмо на място.

Не съм познавач на класическите уестърни, затова не мога да оценя препратките-реверанс на Тарантино към оригиналната продукция и тези, от които се е учил на кино. Мога да споделя само непосредствени впечатления от филма. А за мен той беше изключително наситено визуално изживяване.

Хареса ми как е направен, всичко в него. Началните надписи, като директно отрязани от стар уестърн. Тандемът между д-р Шулц и Джанго, между стария роб Стивън и робовладелеца Кенди. Черният хумор. Кръвта. Насилието. Всяка сцена, светлината, детайлите, перспективата (пък била тя и през междукрачието на гол, обесен с главата надолу негър). Абсурдната комбинация от музикални стилове в саундтрака, абсурдите в ситуациите и всичко. Напр. сцената, където стария Стивън стои в топлия, кафяв мрак на библиотеката, сърба си коняк и си позволява да разяснява на господаря си, че е подведен и защо точно е дошъл д-р Шулц.

Сигурно някой с по-набито око или повече филмов опит от мен може да намери недостатъци, но аз нямам намерение даже да ги търся, защото когато излязох от киното възкликнах спонтанно „Егати кефа!“.

И знаете ли кое най-много ми харесва около „Джанго“? Въпреки всички тези милиони за продукцията, приказките за посланията и възобновения диалог за робството, рекламите, критиките и номинациите, в крайна сметка у мен остава отчетливото усещане, че този изрод Тарантино прави всичко предимно за собствения си кеф.

 

П.П. Една част от интензитета на визуалното преживяване се дължеше и на това, че бях лишена от 100% разбиране на диалога. В Германия дори най-новите касови филми в етапа си „топли, парят“ са вече надлежно озвучени на немски. И не набързо и като нашите касетки от зората на демокрацията от един човек за всички герои, а state of the art, с подбрани актьори, които звучат идентично на оригиналния изпълнител, и даже пъшкането и мърморенето на простреляния на заден фон е на немски. И по телевизията е така. Има германци, които не са чували никога как звучи Брус Уилис, например. За сравнение по холандската телевизия комедийните сериали и филмите бяха изцяло на английски, с холандски субтитри. Което обяснява защо холандците говорят чудесен английски.