Копието на „Преспанските камбани“ вкъщи е овехтяло и оплескано с виолетови лекета от черници, доказателство за безброй препрочитания. Но само нея имахме от цялата тетралогия, затова едва наскоро за втори път прочетох „Железният светилник“. Предишния път бях в гимназията. Допадна ми книгата, но само толкова. И когато посегнах отново към нея преди няколко седмици, уморена от една фентъзи поредица, не очаквах, че толкова много ще ми хареса.
Не бих дала висока оценка на книга само защото е българска или родолюбива. Но „Железният светилник“ действително е роман с изключителни качества. Написан е увлекателно, стегнато, а описанията са красиви и изразни, просто ти се иска да спреш и да ги усетиш.
Наместникът не беше много приказлив, но се виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо — цял беше обърнат навътре в себе си.
Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му.
Героите са толкова истински! Добро и лошо с мяра, всеки с човешките си страсти и грешки. Четеш, и хем не ти харесва героя, хем не си съгласен с това, което прави, но можеш да го разбереш, защо постъпва така, какво го мотивира.
Талев определено има предпочитание към силните женски образи. Мъжете хем са там, хем в личния аспект на историята сякаш не са движеща сила. Ния винаги ми е била по-близка с вълненията и болките си, и защото я познавах предварително от „Преспанските камбани“, но трябва да призная, че Султана е гениално изграден образ. Напомня ми на баба ми, тази, на която съм кръстена. Само баба ми е малко по-мека, и по-щедра в нежностите към нас.
След прочита на книгата ме споходиха някои тежки разсъждения. И срам. Заради хората, които са живели ден и нощ с мисълта за свободна България и за изгорели без остатък, за да я бъде. За много светли идеали, които не са се осъществили. За всичко, което днес е България. И за мен, егоистката, която казвам „Един живот имам, няма да го живея в мизерия“ и тръгвам в чужда държава. Отворена съм към света и обичам да го опознавам, но твърде много млада кръв изтече от България в последните двадесет години. И няма връщане назад. И е тъжно.
Мислих си и за македонците. Колко малко знаем и говорим за тях. Подсмихваме се за това как обявявяват известни личности за македонци, как търсят опора за крехката си национална идентичност. Един народ вече не сме, но деца на една майка, завинаги разделени. Историята се е стекла така, че сега странят от нас и ни мразят. Жалко е, че нямаме по-конструктивни отношения.
Тонът на романа не допада на някои. Струва им се мрачен, дразнят се какъв послушен и безволев народ сме били. Ако сте в България, огледайте се. Тази травма още стои, този страх, покорство, тревога. Има за какво да си помисли човек, има още защо да се чете тази книга.
Писах, писах – и накрая си изтрих коментара.
Днес е подписан Ньойския договор. Смелите и отговорните наоколо ми си препращат снимки с горящ документ и надпис „Долу Ньой!“ А аз все по-често се чувствам страхливка, че останах…
Защо да си страхливка, напротив.
И на мен много неща ми се иска да напиша, ама на! от тих бяс думи не ми идват.
Наричаш себе си „егоистка“, защото търсиш собственото си щастие. Аз наричам себе си „страхливка“, защото се оставих на течението. Въпрос на гледна точка :)
Мисълта ми беше, че останах в България, не защото съм убедена, че по някакъв начин ще допринеса за по-доброто й бъдеще, а защото не ми стисна (отново) да живея в чужбина. Сигурно ще има нещо положително от цялата работа :)
От друга страна, онези, които се смятат за хиперпатриоти и твърдят, че поради това живеят в България, много често се припокриват с „харесващите“ горящия Ньойски договор. (Не че го одобрявам, но това е част от историята и да настояваш за ревизирането му си е чиста проба наивност.) Това са хората, които искат да променят нещо. Но не е това начинът.
Няма да трия коментара този път, дано не съм прекалила с философските излияния или усмивките :)
Благодаря ти за коментара и за следенето на блога.
И да си в България , и да си в нея – но да правиш нещо за родината е решение..ако се чувстваш длъжен и отговорен към собствената си идентичност. Аз понякога съжалявам, че досега не се получи да съм навън по някакъв разумен начин.. В същото време много ме дразнят хора излез ли навън и идентифициращи се вече с друго място- употребяващи изрази – Ами оправете си държавата ..или..Това е защото не плащате данъци>>>WTF@@@?? кой беше ти до вчера и за кой се мислиш днеска , и фамилията не е ли случайно Иванов?? та всичко зависи искаш ли да правиш нещо – иначе заради факта ,че живееш и работиш някъде не познавач , че спираш да принадлежиш към нещо. За цял свят е нормално да отидеш да поживееш, да пътуваш или квото ти хрумне за момента- само ние решаваме, че ме емигранти и всичко е завинаги..живота продължава просто под нова форма на географско пребиваване! Лек път и много нови посоки- а България си остава в кюпа на дестинациите, така или иначе))
Аз пък не мога да се избавя от чувството, че героите на Талев така трогателно милеят за родината си, понеже:
а) са литературни герои, създадени от автора си, именно с цел да илюстрират тази идея;
б) тоя мил патриотизъм, характерен за времето си, се дължи отчасти и на факта, че тогава е било почти невъзможно ей-тъй да си хванеш шапката и да отидеш да живееш в друга страна (не на гурбет) и да знаеш, че ще имаш възможността да се осъществиш в личен и професонален план и ще можеш редовно да навестяваш роднините си. Еле пък ако си жена – подобен план е бил направо научна фантастика.