Копието на „Преспанските камбани“ вкъщи е овехтяло и оплескано с виолетови лекета от черници, доказателство за безброй препрочитания. Но само нея имахме от цялата тетралогия, затова едва наскоро за втори път прочетох „Железният светилник“. Предишния път бях в гимназията. Допадна ми книгата, но само толкова. И когато посегнах отново към нея преди няколко седмици, уморена от една фентъзи поредица, не очаквах, че толкова много ще ми хареса.

Не бих дала висока оценка на книга само защото е българска или родолюбива. Но „Железният светилник“ действително е роман с изключителни качества. Написан е увлекателно, стегнато, а описанията са красиви и изразни, просто ти се иска да спреш и да ги усетиш.

Наместникът не беше много приказлив, но се виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо — цял беше обърнат навътре в себе си.

Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му.

Героите са толкова истински! Добро и лошо с мяра, всеки с човешките си страсти и грешки. Четеш, и хем не ти харесва героя, хем не си съгласен с това, което прави, но можеш да го разбереш, защо постъпва така, какво го мотивира.

Талев определено има предпочитание към силните женски образи. Мъжете хем са там, хем в личния аспект на историята сякаш не са движеща сила. Ния винаги ми е била по-близка с вълненията и болките си, и защото я познавах предварително от „Преспанските камбани“, но трябва да призная, че Султана е гениално изграден образ. Напомня ми на баба ми, тази, на която съм кръстена. Само баба ми е малко по-мека, и по-щедра в нежностите към нас.

След прочита на книгата ме споходиха някои тежки разсъждения. И срам. Заради хората, които са живели ден и нощ с мисълта за свободна България и за изгорели без остатък, за да я бъде. За много светли идеали, които не са се осъществили. За всичко, което днес е България. И за мен, егоистката, която казвам „Един живот имам, няма да го живея в мизерия“ и тръгвам в чужда държава. Отворена съм към света и обичам да го опознавам, но твърде много млада кръв изтече от България в последните двадесет години. И няма връщане назад. И е тъжно.

Мислих си и за македонците. Колко малко знаем и говорим за тях. Подсмихваме се за това как обявявяват известни личности за македонци, как търсят опора за крехката си национална идентичност. Един народ вече не сме, но деца на една майка, завинаги разделени. Историята се е стекла така, че сега странят от нас и ни мразят. Жалко е, че нямаме по-конструктивни отношения.

Тонът на романа не допада на някои. Струва им се мрачен, дразнят се какъв послушен и безволев народ сме били. Ако сте в България, огледайте се. Тази травма още стои, този страх, покорство, тревога. Има за какво да си помисли човек, има още защо да се чете тази книга.