Адаптация

След близо 2 седмици на чужда територия, да разкажа и да споделя първите си впечетления от новата среда. Между другото, не съм точно в Германия, както бях писала, а по-скоро на границата между Германия и Холандия.

Преместването мина с доста сътресения, най-вече от българска страна.

Дипломите ми преведе моя бивша колежка, а след това отидоха в агенция за легализация, с която тя работи. Бях запозната с тарифи и срокове, предвидливо дадох документите месец и половина по-рано и зачаках. Срокът за обикновена поръчка беше минал много отдавна, когато от агенцията ведро съобщили, че дипломите нямало да станат готови до датата на заминаването ми, но ако съм си платяла за спешна поръчка, тоест двойно, щели да станат за следващия ден и навреме. При купен самолетен билет това си беше такова долно изнудване, че кръвта ми завря и бях готова да пренабрегна английското си възпитание и да вдигна лют скандал. Преводачката отказа да ми даде телефона им, защото не искаше да си разваля отношенията си тях, извини ми се хиляда пъти, а аз нямах време да се разправям, преглътнах и си платих като поп.

Гушнах кучката, целунах Боби (или беше обратното) и заминах за София 2 дни по-рано, за да се видя със сестра ми. Там ме застигна един проект, който трябвало да се довърши преди да замина. За два дни спах общо 4 часа, сестра ми не видя кой знае какво от мен, а утрото на полета ме посрещна с празен поглед и буквално тресяща се от нерви.

Даже не помня кога сме излетели. В момента, в който сложих колана, затворих очи и заспах.

Айндховен ме посрещна, горещ и зелен. 33 кг. куфар, 7 кг. раница, 20 мин с автобус и час с влака по-късно вече бях до дестинацията си.

Квартирата, като в народните приказки – „с трън да се завъртиш, няма какво да закачиш“. Легло, маса и гардероб. Но бях прекалено уморена, за да разсъждавам над битовата ситуация.

Разопаковах багажа, дремнах още малко и излязох да се разходя. Вън – тишина, зеленина, кротко цирикат птички. Равни улици, усмихнати хора, велосипедни алеи. Намерих паркове с детски площадки и две кучешки поляни с оградки от жив плет. Обясниха ми как да си събирам боклука разделно. В супермаркета си забравих количката до касата. Един холандец с рижави мустаци я грабна и изтича да я върне. И докато мислено се прощавах и със забравеното в нея евро, той дойде и ми го връчи с усмивка. Поех дълбоко въздух … и изведнъж се почувствах вкъщи. Моят дом, какъвто винаги е трябвало да бъде. Почувствах неестествено спокойствие.

Два дни по-късно се запознах с колегите. Смесен офис от двете националности. Посрещнаха ме сърдечно. Правят всичко по силите си, за да се чувствам комфортно. Дори ми обзаведоха кухнята с останали техни сервизи и уреди. Не исках да приемам, виждаше ми се някак унизително, но Франц, счетоводителят, ми каза да взимам, защото втори път никой няма да ме пита, и че когато той се развеждал и нямал нищичко, пак така са му помогнали.

Минаха 2 седмици. Нито за минута не ме е напускало това спокойствие, тази увереност, че съм постъпила правилно. Необходимостта от раздяла с България дълго беше назрявала в мен.

Имам си битовите неуредици.

Квартирата е празна и доста скъпа, трябва да намеря нова, но съм благодарна, че ми беше осигурена преди да дойда, с което ми бяха спестени доста грижи.

Входната врата се отваря с Mitgefühl, което в конкретния случай означава емпатия и похват, все едно се оправяш с капризна жена.

Говоря немски с ужасяващо неглижиране на падежи и склонения. Като не се сетя за определителния член, всичко слагам в женски род. Матриархат.

В тази провинция ужасяващото грхъ- на северняците липсва, говори се меко и напевно. Холандски обаче не мога да уча, преди да оправя немския. За поздрав и довиждане в магазина изпърпорам нещо неразбрано, като умираща гургулица. Немски избягвам да говоря извън офиса. Местните го знаят, но им е неприятно, че очакваш да го знаят.

Автоматът, откъдето се зарежда чип картата за автобуса се счита за твърде специален, че да приеме международна кредитна карта, само холандска иска. Засега се налага колежка да идва с мен, за да ми зареди картата, а аз й давам парите в брой.

Свикнала бях да готвя на индукционен котлон. Сега готвя на единично ел. котлонче, 15 см. диаметър на плочата.

Тук е 18 градуса и вали постоянно. И понеже спалнята ми няма нормален прозорец, а капандура, нощем дъждът пее по нея. Стъмва се късно, понякога след 22:00 небето е още теменужено.

Купих си два шала, че да приличам на холандка. Никакъв шанс, с тази моя гръцка физиономия. Обаче от другата седмица ще имам колело. Ура!

В магазина масово продават дънки с висока талия. Адски удобно нещо са, не ти се прищипват паласките. Бързо им свикнах и не ми се струват смотани. Има и бельо без подплънки, спортно и луксозно. Алелуя!

Офисът ми е в тих район, пеят птици, въздухът е свеж, а една сутрин видях зайче докато отивах на работа. При всеки подскок дупето му белваше към мен, докато накрая не изчезна в храстите. От съседния склад твърдят, че са виждали и сърна.

… и още, и още …

В България преди да замина тъпчех какво ли не, все едно тук ще умирам от глад. Сега ям здравословно – мюсли, сандвичи от черен хляб, салати, плодове. Не съм яла нищо със захар, откакто съм дошла. Цените са поносими, дори ми се струва, че повече неща успявам да си напазаря за същите пари. Ям под час заради работата, но според мен ще е от полза да си регулирам режима.

В празния дом умът ми е някак по-свободен.

Съсредоточена съм, спокойна, работя по-добре.

Не се тревожете за мен, всичко е наред.