Вчера беше денят, в който за втори път ме определят като непригодна да управлявам моторно превозно средство, тоест скъсват ме на шофьорския изпит. Умирам си от яд. Не толкова за крайния резултат, колкото заради факта, че и двата пъти дори не успях да покажа дали мога да карам – в първите 3 минути направих гранде простотия, каквато на кормуване никога досега не съм правила и изпитът приключи набързо. Много се притеснявам ли, що ли? А уж не съм от притеснителните …

Нещата засега приключват дотук. Нямам време да подавам заявка за нов изпит и да чакам. Вкъщи багажът е пръснат, куфарът зее в средата на стаята, а една квартира и работен договор ме очакват в Германия. Този куфар има много дълга история, отразена в страдалческия му външен вид. Очукан и надран, тъмносин с черни дръжки, той два пъти е ходил до САЩ, два до Кипър, веднъж до Германия, а котката си точеше ноктите за него докато стоеше …. Ъ, какво било това за Германия ли? Не съм ли го споменала досега? Простете. Заминавам в тамошния офис на фирмата ни „за известно време“ или поне така съм казала на майка ми, за да не изживее нещата по-тежко, отколкото е нужно.

Казвам „за известно време“, защото се опитвам и аз да не се вцепеня от ужас. Стъпката е огромна, и свързана с много неизвестни. Ще ми се бързо да уредя и преместването на Инди, за да не я оставям на Боби за твърде дълго. Горкия, той никога не е искал куче, а сега ще му се наложи да я гледа. Обаче всичко е наред, защото ние имаме План.

Малко остана.