„Името“ на Джумпа Лахири e история за емигрантството и най-вече за цената, която всички емигранти плащат за новия си живот в чужбина – мъката по дома; вината, че се връщаш само, за да погребеш най-близките си; за търсенето на идентичност; за зейналата пропаст между родители и деца; за културната асимилация и товара на миналото.
Книгата е увлекателна и се чете леко. Отначало тя само щрихова и нахвърля събитията, довели до преместването на Ашок и Ашима Гангули от Калкута в Кеймбридж, а после се разгръща като интимен семеен портрет, обхващащ брака на сем. Гангули, живота на техния син, наречен Гогол и годините му лутане между бенгалското наследство и американското възпитание, в неразбиране на причините да бъде кръстен точно така и упорито негодувание срещу различността между него и родителите му.
Филмът не блести с резки и драматични обрати, но е заснет интересно, особено в началото. Първите кадри от живота на сем. Гангули в Америка са умишлено някак зърнести и измити, сякаш гледаме кадри точно от 70-те години. С традиционната си носия, поела към обществената пералня Ашима изглежда не на място, като пъстра кръпка върху сивотата.
На местата, които биха останали иначе неразбрани, филмът допълва историята с още кадри и диалози. Символичният жест на Гогол на края на книгата е разработен до някакъв що-годе разбираем край, но след като се опитах да отделя впечетленията си от двата начина на поднасяне на нещата, трябва да кажа, че историята е много повече зад думите и кадрите, отколкото в тях. Тя може да бъде оценена само ако отделиш време и усилие за размисъл, за да се удивиш колко стабилен и изпълнен с обич може да е брака на двама души, събрани по причина „обувките ти ми харесаха“ или как всеки по различен начин се бунтува или примирява с нещата.
Джумпа Лахири е носителка на най-престижната американска награда „Пулицър“ за дебютния си сборник разкази „Преводачът на болести“, както и „Дебют на годината“ на „Нюйоркър“.