Вчера гледах мюзикъла „Фантомът на операта“, филмовата версия с Джерард Бътлър и Емили Росъм. Цялата работа тръгна от един диск с изпълнения на съвременни произведения, който добре подмазващ се цигулар ни продаде в панорамното кафене на Буда. (Какви чудеса прави един чардаш на ушенце!) Мелодията от главната тема ми хареса страшно много, на цигулка звучи невероятно, и си наваксах пропуска в общата култура и напълних душата си с разкошната екранизация от 2004 година.

Все пак ми остана едно такова усещане за дисхармония, все едно някакъв елемент е бил променен, с което цялостното усещане, което историята е трябвало да внушава е било подменено. Някаква изцепка долу-горе като каста на Робърт Патинсън като Бел Ами. После осъзнах.

Джерард Бътлър с половин маска на лицето не е Фантома, а страшно привлекателен мъж с половин маска на лицето. Чак накрая маската и перуката падат, и под тях излизат уродливото лице и жалките остатъци коса, но дотогава вече внушението е направено – възприели сме Фантома като красив въпреки всички предупрежения за неговата уродливост.

С това за зрителя вече е станало почти невъзможно да осъзнае факта, че Кристин в никой момент не обича Фантома  и не изпитва привличане към него. Тя му се възхищава като на учител, възприемала го е като мистично същество от мрака с ангелски глас, но никога като любим мъж. Властта, която той има над нея идва от силата на музиката, от спойката между двата таланта, гласа, който тя дава на неговия гений на сцената.

Отнето е зрънце истина. Той не е показан със сурова правдивост като окаян урод и убиец, в който единствената красота е музикалния му гений. Той се опитва да раздели двама влюбени и иска да „притежава“ Кристин, а ние го виждаме като изстрадал мъж, достоен съперник, който почти има шанс. Сигурно никога преди Фантома не е будил толкова симпатии и съжаление, никога не е имало толкова пъти прошепнато в мрака пред екрана „избери него, избери него“.

Не съм сигурна, че успях да обясня добре какво усетих. Все едно за малко красотата е изместила музиката, била е водеща в това да си формирам отношението към героя, била е добавена гама нови усещания, които не са били в първоначалната идея.

И най-вече, намирам за нередно да се представят като красиви герои, които по замисъл не са такива. Герои, цялата същност на които е оформена от телесната им непривлекателност, и за които тя е извор на голямата им трагедия. Толкова ли добре сме дресирани навсякъде да търсим и да искаме, да изискваме красота?