Засичам го на входа. Той се връща от нощна смяна, аз тъкмо излизам за работа. Поздравяваме се, разменяме по някоя излишна дума.

Той ме пита нещо. Засенчвам си с ръка, за да го виждам по-добре. Това, което казвам не е особено смешно, но той се засмива. Усмихвам се и аз.

Чаровник е. Цялото му присъствие е топло, мъжествено, предразполагащо.

Женените мъже с две деца не бива да изглеждат така.

Извинявам се, откъсвам се и забързвам към спирката. След 30 секунди вече ще съм го забравила.

Стъклото не се яде.