Засрамена от предразсъдъка и невежеството си, най-накрая хванах и прочетох „Брулени хълмове“.

Мога да се досетя как книгата е станала такава класика. Има интересен подход в повествованието, па макар и малко объркващ – разказ в разказа, тънки съмнения за нюансите и пристрастията, които всеки разказвач привнася, символиката в книгата, бледия намек за инцест от неяснотата дали г-н Ърншоу не е донесъл от Ливърпул свое незаконно дете, но най-вече любовната линия в сюжета, разбира се. Жените си умират за такава мрачна, неосъществена любов, две души, завинаги свързани, мъж брутален и див, който обожава земята, по която си ходила и без даже да е имал щастието да те има истински, ще рови гроба, за да те види отново.

Обаче аз съм вече на възраст, изживяла съм своя дял житейска драма и предпочитам нещо по-смислено та по средата на книгата вече не можех да си намеря място от яд към шайката малоумници, която авторката е създала.

Катрин Ърншоу е дразнеща, истерична и манипулативна, единствената проява на характер от нея е в скандалите й. Уж бунтар, а привлечена от доброто обществено положение. Жени се от погрешни подбуди и накрая умира дори не от болест, а от вопиющата си проклетия. Мярва се в книгата за твърде кратко и не оставя достатъчно впечетления у мен, че да обясни за какво е целия този шум и какво точно Хийтклиф е харесал в нея.

Хийтклийф е злопаметен темерут, черно-бял и безинтересен. И ако желанието му да отмъщава на брата на Кати, заради побоищата от детството му, е обяснимо, то отприщената след това охота да мъсти наред, на всички, та чак до следващото поколение, задето тя се е омъжила за друг и е посмяла да умре, е отвъд този свят и неразбираемо за мен. Без дори една положителна постъпка, без миг колебание по пътя към отмъщение, някаква добрина, които да дадат кръв и пълнота на образа, за мен той остава някакъв абсурден Байронов герой.

За Изабела Линтън пък нямам думи. Бягаш с някакъв тип, той беси любимото ти кученце още на първата вечер, ти обаче същата седмица се жениш за него и после изведнъж тепърва почваш да откриваш, че не бил добър човек. Абе, вие майтап ли си правите с мен?!?

Всички се мразят и са обречени на нещастие, приклещени са между двете имения, с цялата натрупана омраза. От „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев насам не съм срещала толкова много хора да измират като мухи в една книга, а тези, които не умират се женят помежду си, за предпочитане за свои роднини.

Най-опасното е, че тази история за омраза, нещастие, отмъщение и порочния кръг на насилието, е окичена с ореола на романтизъм и се смята за любовна класика. Тя косвено допринася жените да имат погрешната представа, че истинската любов е тази, в която има скандали, изблици на гняв и ревност, някой бяга от теб без обяснения, отнася се с теб като парцал и не може да сте заедно, защото ви дели някаква голяма социална пропаст.

Въобще този път ми се оправда предварителното очакване, в негативен смисъл.

Обаче аз съм мазохист и ей-сега сядам да гледам и филма.