„Родителите на гости“ – ако за някои хора тази простичка фраза се свързва с радост, предочаквано хубаво прекарване и мигове на споделяне, за мен въплащава ужаса в най-чистата му форма. Откакто живея сама, гостуването на родителите ми е било преживяване напрегнато и мъчително. Вместо да седнем да пием кафе или да излезем на разходка, и двамата се държат като проверка на РИОКОЗ в съмнителен крайбрежен ресторант – всяко ъгълче се инспектира, проверява и ако нещо не съотвества на идеята им за идеалност, то аз непременно чувам за това. Няма да забравя, веднъж майка ми с презрение отбеляза „гниещия боклук в коша“. Вътре имаше една току-що хвърлена обелка от малко презрял банан. Не се шегувам.
Откакто си взех куче, нещата станаха направо страшни. От момента в който влезе, до момента в който си тръгват, майка ми крещи по мен или кучето. Дори гадината просто да се приближи да подуши нещо от техния багаж, тя започва да крещи. Баща ми, като виден стожер на дипломацията, залага на по-фини манипулативни техники като „дядо ти не може да спи откакто разбра за кучето“, „кучето ти като убие дете ти ще лежиш в затвора“ и пр.
Откакто на ремонта му се вижда края, посещенията станаха по-чести. Не одобриха работата на майсторите, които бях наела и придобиха едно снизходително отношение тип „ой, милата, как те лъжат, дай мама и тати да ти помогнат“. През седмица идват, а аз вече нямам нерви. Просто грабвам повода и изкарвам кучето на няколкочасови разходки, докато съвсем грохна.
Обичам ги, и те ме обичат, но понякога са толкова трудни …
до болка познато. някой ден (евентуално ако искаш) ще ти разкажа моята версия на същата история – ей така, за приятелска подкрепа и за да видиш, че когато е зле – ‘винаги може да бъде и по-зле’ :D
п.с. за кучето явно е някакво универсално правило. аз гледам 2 котки и 1 куче – умножи по 3 значи ;)
поздрави,
А аз си мислех, че само аз, отивайки при родителите ми, не си отивам у нас, при мама, на спокойствие. Както и идването им у нас е нещо подонмо на твоето. Макар аз имам в подкрепа един 4-ти етаж, без асансьор – т.е. стълбите са почти непосилни за майка ми…
Това, че не съм само аз, не ме успокоява.
ох, колко познато…
Последните две години нямах търпение да изпратя мама.Въздишката ми на облекчение, когато самолетът и излиташе, вероятно е била толкова силна,че силно се надявам да не я е чула. Много я обичам, но..
Сега си представете следното – те ще идват днес, а водата е спряна заради авария целия ден … 0_о
Ще се включа с лека модификация на родителския тормоз, който вероятно е някаква изкривена форма на любов. При мен се изразява с непрекъснати забележки и нравоучения, въпреки че отдавна не съм ученичка, а жена със семейство и две деца. Твоят постинг ме уцелва точно след едно преждевременно прибиране от традиционното великденско гостуване при мама и тате. Като чета горните коментари, малко ми олеква, все пак не съм огромно изключение, че едва понасям родителите си.
Поздрави!