Който ме познава в реалния живот знае, че аз съм страшно завеяна. Не забравям-си-ключовете завеяна, а на едно по-генерално ниво, което означава, че в по-голямата част от времето това, което се случва, е на една мъгла разстояние от мен.
Това ми позволява:
1. Последна да научавам пикантериите в офиса – кой с кого бил излязъл по работа, а после седалките на служебната кола били спуснати назад …
2. Да живея в България
Съвсем сериозно. Имала съм неведнъж шанса да остана за постоянно да живея в чужбина, но съм се отказвала с мотива, че в България не е никак лошо и че страната има нужда от млади хора, които да работят. Каквото и да е било положението, като кон с наочници, винаги съм дърпала напред, защото така ми се е струвало редно.
Напоследък обаче забелязвам тревожни симптоми – реалността явно е станала толкова брутална, че пенетрира розовия ми балон под формата на изказвания на Боко Тиквата за садене на картофи, хвърлени мръсни памперси в асансьора и вкиснал зелен боб, пръснат по законите на свободното падане около блока. Прекарах един много мрачен следобед в чудене по следното направление:
1. Кое е първо – яйцето или кокошката.
2. Съзнанието определя битието или битието определя съзнанието.
3. Живея в кочина, понеже съседите ми са свинИ или съседите са свинИ, защото и без това живеем в кочина.
На всичко отгоре се усещам, че съм започнала да ставам мрънкач, от ония най-непоносимите, които започват изречението с „в тая държава …“. Когато видя Бойко Борисов по телевизията и чуя някое от онези му изказвания ми ври ла*ното, с извинение за цинизма, и ми иде да си забия молив в тъпанчето, за да не го слушам.
И така, реших да се кача на метлата и да отлетя нанякъде. Защо да се чудя философски за кочината, която няма да се оправи в близките години или дори в рамките на моя живот, когато мога да се кача на самолета и да се пренеса някъде, където хората хвърлят отпадъка си в кошчета и ако има корупция, тя поне е цивилизована и скрита, а не нагла и на открито.
Още обмислям плана, няма да стане от днес за утре, но решението е взето.
Само жалко за ремонта, сума пари хвърлих там.
Здравей отново!Много пъти ме е засърбявало да драсна нещо подобно, но заради опасението, че е прекалено мрънкащо и крайно банално, някак се въздържах… Обаче като те чета сега и отвътре пак ми закипява, заради осъзнатото ми безсилие. Няма да се оправим, разбрах го вече. Докато простотията определя съзнанието, това е, ще живеем сред боклуци, буквални и човешки.
Това е думата – „безсилие“.
четейки го все едно чувам себе си и мойте думи на глас.. сходната завеяност- заради, която не виждам всичко гадно наоколо. Мисълта, че се заравяш в писането на блог и така не виждаш безумните си съседи или който и да е.. и идеята че за съжаление българия няма как да бъде крайната дестинация..поне засега