Гневът. Смъртен грях?
Да го изпитваш е достатъчно наказание, мисля аз.

Усещам го постоянно, подтиснат, като пружина, опъната до скъсване. Трепти в мен с всяка крачка. Напряга се, всеки път когато някой пешеходец ме блъсне с рамо и звъни заплашително, когато в автобуса някой положи ръка върху косата ми и ме оскубе.

Периодично се лъжа, че е изчезнал, но гневът винаги се завръща. И когато надигне глава като гърмяща змия в сухата трева и размаха звънчето, докато самоконтролът се опитва да дръпне юздите на побеснелия и изплашен впряг, външно аз застивам.

Не правя рекламации, избягвам конфликти, подминавам някои неща. Понякога е защото не ми пука, но най-вече е защото ме е страх, че ако се ядосам, няма да мога да се овладея.

От няколко години сънувам един неизменен кошмар. Сънувам как изпадам в безумен гняв, който не мога да контролирам, като истерична криза. Всяка следа от цивилизованост е изчезнала. Крещя, рева от бяс като диво животно, опитвам се да докопам и да нараня хората около мен, които ме държат с десетки ръце. Имам чувството, че през гръдния ми кош се провират кльощави пръсти, които го разтварят бавно и гневът ме разкъсва, докато си проправя път навън. Чувствам се едновременно свирепа и жалка, безпомощна.

Нямате идея колко съм уморена от това. Да се събудиш и да осъзнаеш, че за пореден път си се измъчил насън от все същото старо нещо, от все същия стар страх как някой ден контролът ще ти се изплъзне.

Ставам и пия чаша вода.