Напоследък всеки уважаващ себе си блогър гледа да се изкаже по темата за изучаването на религия в училищата. Пак щях да пропусна тренда, но този път ми се струва нужно да се включа.
Аз съм атеист. Нещо повече, от дете съм убеден атеист. За мен съществуването на Бог като свръх-същество, свръх-разум, енергия, красота, сила и пр. дори не стои под въпрос. Много арогантно от моя страна, но поне уважавам правото на другите да вярват в каквото желаят.
Живеем в свят малък и обясним, заобиколени от удобства и наука, но имаме нужда от Бог, защото продължаваме да се чувстваме безпомощни и сами. С подарени много години живот от медицината, ние все още не можем да приемем крайността на битието и търсим да получим обещание за продължение след смъртта.
Лаская се, че съм разумен човек. Но някой ден, когато се сблъскам със загубата на близък човек, аз ще съм един разумен и неутешим човек. Защото няма да мога да намеря утеха в нищо и няма да имам надежда, че някой ден ще се срещнем отвъд. Нощем се будя и се страхувам от смъртта, защото знам, че е окончателна. Каквото и да ми се е случило, аз не се надявам на божествена справедливост, което ме прави гневна. Все неща, които щях да си спестя, ако можех да повярвам в Бог.
Религията Вярата не е непременно нещо лошо.
Принципно съм „За“ изучаването на религия под формата на свободно избираема подготовка (СИП), преподавана от не-богослови, която обхваща не само православното християнство, но и католицизъм, ислям, будизъм, хиндуизъм и пр. Ей-така, чисто информативно, без опити да бъдат вербувани младите души за правата вяра. Аз например и досега нямам представа каква е разликата между католици, протестанти, лутерани и пр.
Бариерите паднаха. Пътуваме и живеем в един шарен, мултикултурен свят. И когато пристъпваме границите, добре е да го правим информирани за културните и религиозните ни различия с хората, които ще срещнем. Смирени, един вид.
Друго, докато родителите се борят да осигурят удобства, децата останаха малко самотни. Всеки един повод да се говори с тях за добро и зло, правилно и неправилно, саможертва, приятелство, предателство, етика, толерантност и пр. е добре дошъл.
И като казах всичко това, ясно ми е, че идеите на българската патриаршия за религиозно обучение надали съвпадат с моите. Вярата и религията почти автоматично изключват разумния подход, със сигурност едно такова начинание ще бъде опорочено от натиск върху децата и бесни пропаганди срещу Мадона, Хари Потър и гейовете. Бих рискувала да имам дете-християнин, но не и дете-фашист.
Така че – принципно да, но реално твърдо НЕ на религията в училищата.
И да цитирам с намигване „Малки богове“ на негово светейшество Тери Пратчет.
V. Не Си Спомням Никакво Обсъждане На Въпроса За Почитане На Други Богове в Омниа?
– Да, но това ще работи в твоя полза – каза Брута – Хората много скоро ще разберат, че тези, другите богове изобщо не струват, нали така? – Той кръстоса пръсти зад гърба си.
VI. Това Е Религия, Момче. Това Не Ти Е Скапана Конкурентна Икономика. Няма Да Подлагаш Своя Бог На Пазарните Механизми.
– Съжалявам, ясно ми е, че това може да те притесни …
Няма как да не съм по-съгласен! Аз съм на същата позиция :)
На мен това ми се струва една съвсем разумна позиция ;)
Винаги съм казвала, че религията разделя хората, а вярата ги обединява.
:)
Вяра, религия, тънка граница …
Забраните са кофти нещо. Както и ти казваш – един СИП занимаващ се с различни религии и с концепта религия като цяло е ОК, защото нито забранява, нито принуждава някой да прави или не прави нещо.
Забраните разделят хората, разглеждането на едно нещо като правилното разделя хората…
Мисля по много сходен начин. Въпреки че не бих се нарекъл атеист (това е пак вяра: вярата, че няма никакъв Създател с главна буква); по-скоро съм агностик – простичко казано, смятам, че си имаме толкова много наша, собствена, човешка работа на тоя свят, че въпросът дали има или няма някакъв такъв създател се явява съвсем периферен. Така или иначе има една безусловно правилна стратегия на съществуването ни: да се държим подобаващо на разумни същества. Да използваме разума си, да го усъвършенстваме и да си поемаме отговорностите на негови носители. Така няма как да сбъркаме. Дори ако допуснем, че има Дядо Боже, който ни гледа изотгоре и ни оценява ;) , за разумно поведение няма как да ни пише друго освен шестица, иначе би се самообезсмислил.
Вярата в богове е възникнала като патерица на съзнанието, помагаща на човека да доизгради в представите си света като единна, цялостна и непротиворечива система (стремеж, характерен за разума). Във времена, в които познанието е било крайно недостатъчно за тази цел, единственият изход е бил във възприемането на някаква ирационална убеденост (т.е. вяра) в присъствието на свръхестествени сили в реалния свят – и, за по-лесно, тяхната персонификация.
В по-късни времена вярата (този път монотеистичната) е възникнала като обществен феномен: център на ценности, представляващ изключително важна алтернатива на неограничената автократична власт над обществото. Това е прогресивният период на вярата. Всъщност, корените на съвременното разбиране за демокрация и човешки права имат може би повече общо с ранното християнство, отколкото с древна Гърция. От Гърция е взета по-скоро формата; от християнството е взет ценностният фундамент.
Разпространявайки се обаче, вярата си развива надстройка: църквата. Тъй като църквата представлява йерархична структура от административен тип, тя неизбежно се превръща в център на реална власт и започва да взаимодейства с другите такива центрове (и дори да ги измества на моменти). От този период вярата се превръща в пазител на статуквото и – полека-лека – в консервативен и ретрограден фактор.
Развитието на познанието от Ренесанса насам разклаща основата на вярата като единствено и абсолютно обяснение на света, и този процес продължава с непрекъснато засилващи се темпове. На преден план като център на ценностната система излиза разумът.
(продължение)
Да, обаче междувременно църквата се е превърнала в най-голямата организация (и най-едрият собственик) в света, и съответно е концентрирала в ръцете си огромен властов ресурс. Около него в момента кипи борба в три направления:
1) ново привличане на хората към религиозната вяра, за да напълнят и укрепят опустяващата грамадна структура; това става или чрез опити за адаптиране към съвременността (християнство), или чрез капсулиране навътре и отчасти агресивно налагане навън (ислям);
2) стремеж структурата да се изпразни още повече и да бъде разграбена „на парче“ от мераклиите за власт и собственост;
3) инфилтриране на църквата и използване на нейния огромен потенциал за масово въздействие в частен интерес.
Междувременно имаше опит (комунизмът) религиозната вяра да се изкорени и да се замести с идеологически аналог, при това в същите мащаби – но той се оказа неуспешен.
Така че в момента църквата е застанала в кръгова отбрана. Интензифицирането на християнско-ислямския конфликт е добре дошло (и може би донякъде изкуствено подклаждано – точно както прави Доган преди избори с етническите различия). Нещо повече: дори християнството изоставя на моменти благообразието си и предприема нетипично агресивни ходове. Напоследък папата направо се скара на куп водещи политици: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3270051
Именно в тази насока е и активността на БПЦ за налагане на вероучението (точно вероучение, а не история на религиите). Това в същността си е искане за промиване на детските мозъци – и то във възраст, в която децата са още склонни да се поддават на внушения и да бягат във въображаеми светове. При това църквата иска да използва за целта държавните механизми (образователната система), въпреки че по дефиниция е разделена от държавата.
Целта е да се отгледа поколение, което след 15-20 години ще пълни храмовете. Тревогата за морала на обществото е мнима: ако православните отци бяха толкова загрижени за него, трябваше да действат през 90-те, вместо да се боричкат за имоти и синодални постове. Те не направиха нищо, и чалга-мисленето лесно нахлу в опразнената територия на ценностите. Не става дума и за възпитаване на религиозна толерантност: за това е необходимо само изучаване на същността и историята на световните религии – и то в 10-12 клас, когато децата вече могат и да мислят самостоятелно, и да боравят с абстрактни категории, без да се объркват.
Пиша всичко това в подкрепа на твоето „не“. Сори за дължината, исках да бъда максимално ясен.
P.S. Всъщност, то може още много да се пише ;)
Зелен Бетон, много ти благодаря за този коментар! Написал си цяла публикация, по-голяма от моята. Обяснил си нещата търпеливо и изчерпателно, много по-добре, отколкото аз бих могла да ги кажа. Да, много има да се каже по темата.