Наскоро Майк Рам се свърза с мен за разрешение да включи „Десет малки тайни“ в сборник електронна книга за тази блог игра. Оказва се, че аз съм единствения напълно анонимен блогър* от избраните. Нямам посочено име. И снимката не е моя. Свалих я преди години от един сайт за сток фотография и я ползвам заради беглата прилика с мен.
Защо? Още на пръв поглед се вижда, че в този блог пиша изключително лични неща. Аз съм във всяка публикация, моите мисли, чувства. Не ме е срам от тях, но не желая те да са достъпни за всеки мой познат или професионално заинтересован от мен, който напише името ми в Google.
Пасивен блогър съм. Всеки ден преглеждам блоговете, към които съм абонирана, някои от тях като Тибурон чета много внимателно, с истинско удоволствие, но рядко коментирам. А това освен, че е уважение към труда на човека, прави и връзката двупосочна. Което е точно целта на блогването – обмяна на мнения и информация, общуване.
Защо? Може да ви прозвучи странно, но имам чувството, че с всеки свой коментар аз оставям парченце от себе си. Някакви мои парченца, напуснали върховете на пръстите ми, които са пръснати из нета. Аз нямам контрол над тях, забравям ги. Мисълта е някак тревожна. (Знам, трябва да се лекувам)
Другата причина да не коментирам, особено по блоговете с конфликтна тематика е, че съм прекарала достатъчно време в Интернет и знам, че със спор не можеш да промениш ничии убеждения. Можеш само да си изгубиш времето. Аз имам мнение и умея да си го защитавам, когато това се налага. Но в Интернет не изпитвам такава нужда. Имам си мнение и толкоз! Нито искам някой да ме разубеждава, нито аз имам достатъчно желание и енергия да споря с надъхани блогъри.(Чети между редовете: мързи ме)
Другата страна на моята темерутщина е, че пет пари не давам за актуалностите на деня и за виртуална слава. Естествено, че и аз мога да си начаткам една публикация за Аревик и Бусманци, с необходимата за предизвикване на интерес хаплива виртуозност. Но кому е нужно? Сто човека преди мен са оплакали нещастните влюбени, още толкова са им казали да си ходят и да са мислели, преди да правят бебета. И с какво аз ще допринеса за дискусията? В класацията за блогове съм назад от 700-то място и честно казано, не се вълнувам много по повода.
Обаче ме е яд, че заради моята темерутщина губя читатели. Хора, с които иначе бихме могли да установим комуникация, от които бих могла да науча нещо полезно. Затова ще се помъча от днес да коментирам по-активно и слагам адрес на електронна поща в профила, за да може, който желае, да се свързва с мен.
Хубави почивни дни!
* стария вариант на блога, бел. 13.11.2012
:)
И аз съм „анонимна“, доколкото е възможно. И аз не влизам в спорове в нета. И аз не коментирам „актуални“ теми. Но така ми харесва. И ми харесват хората, които ме четат сега. Които четат нещата, за които аз искам да пиша.
Не се променяй. Пиши каквото искаш и както искаш. Аз си те чета и ще продължавам :)
Ай,ай,ааайй, е сега вече си навирих носа!:))) Благодаря ти, изненада ме.
За мен не си анонимна – имаш си псевдоним и това ми стига. Блогът ти изобщо не е темерутски, а е дори чувствителен – в него има и болка, и любов, и хумор. Между другото първите ти постове бяха по мрачни, заради нещата, които споделяш там. Всяко човешко същество, дори и най-големия темерут, има нужда да „излее” болката и разочарованията си. Става ни по-леко. А когато го правим анонимно и пред непознати, /дори и да знаем истинските им имена/ сме искрени и истински. Не знам дали самото изписване на горчивите думите в твоя блог ти помогна или просто животът ти започна „да се случва” по друг начин, но новите ти постове са слънчеви и лъчезарни.
За коментарите – и аз всеки ден чета любимите си блогове, но рядко коментирам. Понякога думите са излишни. Идвало ми е на ум да оставя само една усмивка, за да покажа, че съм била там.
Завършвам с едно пожелание, което майка ми от години използва, когато тръгваме нанякъде или предприемаме нещо: „Цветя и рози! И тук таме – магарешки бодил!” Винаги ми е звучало забавно, но е истина – ако живота не ни боцка от време навреме, ще вземем да се отпуснем…
Продължавай да бъдеш себе си!
:))))
Благодаря на верните си читатели :)
Нямам намерение да се променям. Пиша, когато ми е на сърце, а не защото по дебелите книги пише да се блогва веднъж на ден.
Иначе наистина напоследък по-бодро звуча май. Писането като терапия дава резултат, а спокойния живот и добрата храна са предпоставка за бодър дух. Имам и мрачни моменти, но кой няма?
Тибурон, нормално е да си изненадана, като аз и една трохичка не оставям, да се знае откъде съм минала. Няма защо да ми благодариш, заслужаваш си четенето.
Този месец съм в някакъв странен подем. Хората си почиват, а на мен ми се пише :)
Заинтригува ме. Жалко, че пишеш сравнително рядко.Ще те чета и няма да умувам във вид на коментари.
:)
Аз съм ти отколешна „фенка“. И лесно ни мож мъ загуби, както казват по географските ширини, в които живея сега. Колкото до редовността, коментарите и прочее – значи интернет-темерутките сме поне две ;)))
За един смях повече. На линия съм:) Ок де, може и за друго( чети между редовете де):)
За разходка с лодка? :0)
Е и аз съм тук…
Посмях се с този “ темерудски блог“ :)))
Чудесна си!
Благодаря, Моменти! То не беше точно идеята да съм забавна, по-скоро да се обясня за блог-живота като цяло и моето положение в него :)