Откакто съм в УС на блока, добих самочувствие да се намесвам в разни ситуации, които от стеснителност преди бих си спестила. Влизам с рогата напред и въобще не си слагам на сърце кой какво ще каже или ще си мисли.

Наскоро ми донесоха, че съседите от последния етаж отглеждали котка на стълбището. Устроили я в кашон с парцал на дъното, сложили й вода в кутия от кафе и пластмасова купа с евтини гранули. Естествено, животното няма къде да ходи по нужда, всичко върши в коридора и там смърди.

Отговорника по етажа отдавна се дразнел и се опитвал да „реши“ проблема като вдигал скандали на съседката и ритал котката пред нея, тя от своя страна го заплашвала със съд, той я псувал и т.н. Даже не останах да изслушам цялата история на съседското правораздаване, ами тръгнах нагоре да разбера защо тия благодетели не заведат котето на ветеринар и не си го приберат като бели хора.

На стълбите след едно „пис-пис“ се появи и самия обект на скандалите, ябълката на раздора – кльощава шарена котка с ръбеста глава и един огромен корем.

Жената ме покани да вляза и препречи с крак пътя на котката, която се опита да се шмугне навътре. Обясни ми, че котката била на дъщеря й, но сега тя била бременна, мъжа й също не я искал вкъщи, понеже правели ремонт и щели да си купуват кожен диван. Преди имали коте, но то паднало през терасата и не искали да си взимат друго. Котката имала котенца, повечето раздали, едното паднало от стълбището и умряло. Водили я на някаква вила да я оставят, но котката се била върнала самичка.

Цял куп обяснения и оправдания за безотговорност, егоизъм и криворазбрана любов към животните. За да е пълна картинката, явно на някой малоумник котката толкова му е пречила, че я хванал и я пребил до кръв. На етажа още личаха петната.

Не мислех да си взимам друг любимец, но не можех да оставя работата така, дадох си телефона, дезинфекцирах още веднъж вкъщи след смъртта на Алвин и прибрах котката.

Първите дни тя не знаеше как да се държи. Личеше си, че човешките ласки са й приятни, оставяше се да я почешеш, мъркаше и тъпчеше на място с лапки от удоволствие, но после внезапно нещо й прищракваше, съскаше и при всяко по-рязко движение се хвърляше с нокти към лицето или крака ми (явно е била ритана). Успя на няколко пъти да ми пусне кръв. На кой ли ми напомняше това изстрадало същество, бито и недоверчиво, с винаги готови нокти, но закопняло за човешка добрина?

Заведох я на лекар, защото мислех, че е бременна. Оказа се, че е надута, защото е болна от пиометра, възпаление на матката. Без лечение, било е само въпрос на дни или седмици да умре. Оперираха я. Корема залепна за гърба й, ребрата й се брояха. Антибиотик. Мехлемче на раната. Лечебна храна. Грижи. Социализация. Търпение.

Прибирам се и тя врещи от вратата. Вече не е скелет, а пухкаво кюфтенце. Едно такова бежово с нежно ръждиво, цялата зелени очи и едни щръкнали уши. Слагам й храна, но тя я пренабрегва. Скача на коленете ми, притварям очи и тя нежно докосва лицето ми с нос. Гласовита е, мърмори си нещо и помряква без причина, просто за внимание.

Най-тъпото в цялата история – котето се казваше Злобара.