Ти ме подмина на улицата.
…
Ти! който беше любовта на живота ми.
Ти! който искаше дете от мен.
Ти! който ме любеше ненаситно и шептеше най-нежни думи в ухото ми.
Ти! който пишеше стихове за теменужения мрак и мен.
Ти! който ми носеше закуска и кафе в леглото.
Ти! който плачеше като дете в ръцете ми.
…
Ти! който ме ревнуваше и от сянката ми.
Ти! който искаше да ме разбиеш и анализираш до последната молекула.
Ти! който мразеше идеята да дишам без теб.
Ти! който ме стисна в железни клещи.
Ти! който блъскаше по масата и ревеше от бяс, когато имах мнение.
Ти! който в безумство ми крещеше, че съм боклук и трябва да умра.
Ти! който ме блъскаше в стената и ме заплашваше.
Ти! който стъпваше с коляно на гърдите ми и ме душеше с две ръце.
Ти! който ми каза, че съм най-грозната жена, която си имал.
Ти! който ме превърна в крехка ваза, пълна със страх.
…
Ти ме подмина на улицата.
..
…
Слава Богу!
Да,слава Богу!Честно да ти кажа настръхнах към средата,звучеше като филм на ужасите.Често си мисля,че подобни състояния не са рядкост,но не са и нормални.То вярно,че любовта е лудост,но не и в такава светлина.
Отдъхнах си,прочитайки последния ред.Преодоляла си болката. Всяко разочарование би трябвало да ни прави по-силни, но не и песимисти. Дано сянката от преживяното във втората част не ти попречи да откриеш твоят истински принц. А може би вече до си го открила.Късмет!
Слава богу…
Това казва всичко, което мисля…
Бъди силна и занапред!
Толкова силно, настръхнах! Браво! Добре, че завършва така.
Изниква ми аналогия със стъпкано цвете… което се огъва, но не се прекършва.
Въздъхнах почти едновремено с останалите накрая…
И аз настръхнах. Божичко……