В годините на самота придобих навика да наблюдавам хората. Заглеждам се да открия в лицата им емоции, истории, несъзнателно се заслушвам в разговорите на тези, които подминавам по улицата. Късчета чужд живот.

Вчера на връщане от работа пред погледа ми попадна сцена толкова ясна, че ми стана неудобно. Без да съм го искала и търсила, надничах в разкъсаната плът на една връзка и знаех какво става между тях, без да съм дочула дори една дума.

Те стояха насред заведението, единствените прави. Мъж и жена.
Тя е понечила да си тръгва, той я е спрял.

Стояха прави, тя с отпуснати ръце до тялото, а той беше обхванал с длани раменете й, леко я галеше и й говореше нещо. Така те държат мъжете, когато искат да се успокоиш, да не буйстваш, да ги оставиш да кажат каквото имат да казват.

Той й говореше, но тя не го гледаше в очите. Беше отпуснала глава встрани и гледаше земята. Тя не искаше да чуе какво й говори той, не искаше да го разбира, не искаше да го приеме.

И няма значение какво точно беше то – той няма да се разведе, те нямат бъдеше, има друга – аз ставах свидетел на сцена, в която една жена разбираше, че вече не е желана.

Не можех да откъсна поглед от тях и когато крачката ме отнасяше надалеч, неволно се извърнах да ги погледна. Драматизмът на позата им беше просто покъртителен.

Отминах.