Защо и как се озовах на автобуса за Бузлуджа с младежката организация на БСП, е дълга история. Достатъчно е да кажем, че миналия петък по обед аз и Боби в последния възможен момент се натоварихме с голямата фото техника и потеглихме.
Не съм член на партията-майка. Имам си разбирания, които ме доближават до социал-демократ, но всичко е с едно наум. „Социалист“ вече звучи мръсно, като нещо, от което трябва да те е срам. Защото „социалист“ в България значи член на партия, която не защитава идеология, а единствено интереси.
Спътниците ми бяха интелигентни млади хора, с различни професии, с амбиции, със свое виждане за нещата и с желание за промяна. Опозиция в опозицията, която иска да види БСП действаща, смислена и силна, като партия, която разчита на нещо повече от мухлясали сантименти, за да задържа електората си.
Пристигнахме по обед. Автобусите изсипваха един след друг своето съдържание и хората запъпляха по пътеката към поляната на събора. На фона на паметника, гледащ снизходително отгоре, изглеждаше сякаш са се запътили към него, за да се качат в кораба-майка и задружно да отлетят към звездите и светлото бъдеще.
Когато голяма маса хора се събира, за да отбележи своята принадлежност към една идея, без значение каква, атмосферата е вдъхновяваща. Имаше много пенсионери, насядали плътно по тревата, пеещи, разхождащи се под ръка. Млади хора с червени знамена, наредени пред сцената. Фотографи. Цигански групи с тъмнозелени тениски и везани знамена. Сергии със флагчета, шапки, свирки, всякакви евтини боклуци, като на селски панаир. Кебапчийници, бира, варена царевица.
Програмата – естрада, руски песни, речи за борбата и рецитали на Вапцаров. Харесвам Вапцаров, но „когато милионите възкръсват …“ отдавна не звучи на място. Не и за партия, която претендира да е европейска и модерна. До мен Боби клатеше неодобрително глава.
След малко настъпи раздвижване – край нас минаваха Станишев, Петков и Р. Овч. Боби извади големия обектив. Ухилена му прошепнах на ухото, че е объркал оптиката.
Не останах за голямата пропагадна. Исках да видя и паметника горе. Никога не бях ходила, само бях чувала приказки за разкоша и мраморите вътре. Докато драпахме нагоре по стръмната пътека се чудех дали всичко ще е запазено, дали ще има стъкла на прозорците или ще са изпочупени.
Прозорци?!? Наивно. Паметника нямаше таван дори вече. През оръфаната арматура прозираше синьото небе, а на прозорците се бяха наредили тинейджъри и се кълчеха като таньорки в чалга дискотека.
Главният вход не работеше. Пред него на големи купчини беше струпан конски тор. От надвисналия овал на зданието през големи пукнатини се процеждаше вода и правеше лайняни локви. От нелегална дупка встрани можеше да се влезе навътре, като в пещера, като в търбуха на болно чудовище. Стана ми чоглаво.
Някога мащаба и разточителството на паметника сигурно са изпълвали с трепет дошлите на Бузлуджа, за да почетат Партията.
„На крак, о, парии презрени …“
Надраскан с графити, прогнил, вмирисан, той предизвика в мен само горчиви размисли.
А долу някой говореше за славната история на партията …
тежка техника ,оптика .. не беше честно тези малки снимки
Преценила съм, че не са съществени за разказа.
Колко тъжно е, че има още живи хора…да се стадят на това място. Ненужно, вредно, излишно за и без това проядената ни от червената гмеж държавица…