Покрай случката от онзи ден, сетих се за още един случай, който ме беше стреснал сериозно преди години.
Бях около 15-16 годишна, самотно дете, без приятели. Вечер четях книги или си пишех нещо по старите счетоводни тефтери на баба ми. Оставях въобръжението да ме води – космически кораб в пирамида в Андите, тъжни дългопръсти чудовища, които нощем посещават дечица, по едно време дори пишех научнофантастичен роман.
Имах и един разказ за човек, който е толкова самотен, че звъни вечер по телефоните на случайни хора и ги моли да разговарят с него. Разказва за себе си, защо си няма никого, колко е безрадостно съществуването му. Не беше кой знае колко стойностно произведение, но пък и никой не четеше моите неща.
Една вечер телефонът звънна. Беше рано, около 9 часа, но баба ми вече спеше. Притичах по пижама и вдигнах тежката пластмасова слушалка.
Беше човек, който ми каза, че е самотен и ме помоли да си говорим.
Уплаших се и затворих. Цялата изтръпнах, почувствах се все едно съм герой в книга на Стивън Кинг. Написваш нещо, а то излиза от главата ти, добива собствен живот и ти се обажда по телефона.
После малко съжалих. Може би трябваше да дам шанс на човека да обясни. Самата аз твърде добре знаех как тежи самотата.
настръхнах… Вселената често си прави шеги с нас чрез „случайности“, но рядко имаме очи да оценим тънкия й хумор подобаващо. :)
…,че кой няма да се изплаши!?@Do-чудесно казано!Многократно ми се е случвало и на мен да си мисля:“Е това не може да е истина!Някой да не ме наблюдава и да ми прави номера?!“…и започвам да се озъртам като параноик.
Аз също съм от хората, които се самоопределят като вещица, независимо, че в очите на хората съм ангел. Каквото и определение да си сложа, то винаги ще е вярно в даден момент. Много ми харесва блога ти и се записвам да го следя. Аз също имам странни случки, но някак си до сега съм се притеснявала да ги споделям. Може пък и да променя това. :))
Калина, споделяй! Светът става малко по-шарен … ;)