Покрай случката от онзи ден, сетих се за още един случай, който ме беше стреснал сериозно преди години.

Бях около 15-16 годишна, самотно дете, без приятели. Вечер четях книги или си пишех нещо по старите счетоводни тефтери на баба ми. Оставях въобръжението да ме води – космически кораб в пирамида в Андите, тъжни дългопръсти чудовища, които нощем посещават дечица, по едно време дори пишех научнофантастичен роман.

Имах и един разказ за човек, който е толкова самотен, че звъни вечер по телефоните на случайни хора и ги моли да разговарят с него. Разказва за себе си, защо си няма никого, колко е безрадостно съществуването му. Не беше кой знае колко стойностно произведение, но пък и никой не четеше моите неща.

Една вечер телефонът звънна. Беше рано, около 9 часа, но баба ми вече спеше. Притичах по пижама и вдигнах тежката пластмасова слушалка.

Беше човек, който ми каза, че е самотен и ме помоли да си говорим.

Уплаших се и затворих. Цялата изтръпнах, почувствах се все едно съм герой в книга на Стивън Кинг. Написваш нещо, а то излиза от главата ти, добива собствен живот и ти се обажда по телефона.

После малко съжалих. Може би трябваше да дам шанс на човека да обясни. Самата аз твърде добре знаех как тежи самотата.