Вечната ми лятна драма е, че много се харесвам с тен, но не обичам да ходя на плаж. Опитвам се да гледам позитивно на цялото преживяване, но не мога да си внуша, че стоенето на слънце е полезно за някой, така хронично умствено разстроен като мен.

Отиваме с колата. Навалица. Трябва да разриташ няколко човека, за да си освободиш място и пак накрая се оказваш под чадър, без всъщност да си донесъл такъв.

Настанявам се. Обещаващо е. Тихо плискане на вълни. Нечия бурна челяд тича наоколо, замеря се с пясък и пищи пронизително.

Лягам по гръб и се намазвам с масло. Кожата ми не може да диша, чувствам се като пиле на грил. На всичко отгоре вътрешната част на ръцете и бедрата ми е по-бяла, трябва да изравня тена и да се пека в недостойната поза “жаба на дисекция”.

Обръщам се по корем. Боби ми маже краката и понеже е радетел за равномерен тен без бели петна, тъпче ми банския в задника.

Поне интересни гледки не липсват. Нисък мускулест типаж с прашки. Друг е тръгнал по дълги шорти, но е размислил и си ги е навил до горе, с което е придобил вид на космато дългокрако бебе с червен памперс. Руси видения с искрящо розови бански, изгорели като филия. Млада майка инструктира сина си къде да играе: „Сега, пич, майна, ти ще си тука под чадъра.“

Накичено със злато детенце тръгва на експедиция към най-близката хавлия. Жената на нея го насърчава „Играй си, лелче, ето ги играчките, а това са Жорко и Пламен.“ Плановете за задружна игра не сработват. Малката започва да пренася играчките към собствената си хавлия, излива донесената в кофички вода и заравя дупката, която копаят новите другарчета. Те я наблюдават мрачно, но тя скоро се преориентира и отива да метне пясък и да седне на надуваемия дюшек на следващите късметлии.

А аз наблюдавам през ресници и се усмихвам.