Има моменти, които остават.
Беше преди няколко години. Хладен, пролетен ден. Реех се отпуснато с колелото в парка и чаках да цъфнат липите в любимия ми участък.
Насреща ми вървеше жена и носеше дете на ръце. Беше облечена в мюсюлмански дрехи, със скрита коса, но открито лице. Лице порцеланово бяло, бистро, нежно, с деликатна руменина по бузите. А очите й … светли и лъчисти като бурканче мед на светлината на прозореца. Такава си представих и косата й под виолетовата наметка – светла, бухнала, пищна.
Гледах я, не можех да отместя поглед, беше като видение от друг свят. И докато се разминавахме, жената прегърна детето си по-силно, допря бузката му до своята, вдигна очи нагоре към мен и се усмихна.
Отминах твърде бързо, но сякаш ме заля светлина.
Жената с лъчистите очи се усмихна на непознатата с колелото.