Войната не е с лице на жена

Не помня кога си отбелязах за четене „Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич. Предполагам, че получаването на Нобеловата награда за литература е било повода, а действителната причина беше един пост в Scripta Manent. Не можах да намеря книгата на български, затова си я взех на немски.

Когато комуникира и чете на чужд език, човек мисли по-рационално, изпитва по-малко емпатия и не се ангажира толкова емоционално. Забелязала съм го и за себе си, от други книги на английски и немски, които съм чела. Но „Войната не е с лице на жена“ за мен беше толкова потресаваща, дори и през филтъра на чужд език, че не знам как щеше да ми подейства на български.

Светлана Алексиевич казва, че причината да запише и предаде историите на стотици жени, участвали във Втората Световна Война е, че до този момент винаги мъжете са разказвали своята версия. Героична версия за Победата, от мъже за мъже. За техника, за генерали, с мъжките спомени, с мъжки гласове. А жената е друго същество. Тя вижда и изпитва всичко другояче, в друга краска, с друг аромат, оцветено в емоции.

Съвременният човек трудно ще разбере какво е карало млади момичета на по 16-18 да се записват за фронта, да се молят и да бягат от вкъщи, за да ги вземат. За родината, за Русия! Навсякъде жените воюват наравно с мъжете. На предния фронт, като медицински сестри влачат под градушка от куршуми тежки мъже, превързват, оперират. Танкистки, летци, артилеристки, мъкнат снаряди по 60 кг. да зареждат оръдията, маршируват десетки километри в твърде големи ботуши, в жега и руски студ. Или обикновени перачки, търкат униформите с отровните противопаразитни сапуни, докато им изпадат ноктите. Ранявани, осакатявани, остригани и в дрипи, доведени на ръба на човешкото. Жените на война.

И все пак жената е жена, дори и във войната. Мечтае за хубава рокля, да потанцува, копнее да бъде обичана някой ден, жадува за бонбони, иска да се измие, да е чиста. Предпочита да умре, но да не бъде осакатена, иска да запази краката си („имах хубави крака“) и лицето си. Жали своите и чуждите.

Скъпо плащат жените на фронта за правото да се бият. Не само губят семейства, а се връщат у дома осакатени, стерилни от мъкнене на тежко и нечовешките условия, набедени от другите жени вкъщи като фронтови уличници и крадли на мъже, останали сами.

Това за мен е женска книга. Не защото мъж не може да я прочете, и да се почуди на делата на тези момичета, а защото само една жена може да си представи какво е да получиш седефена кутийка, от която още се носи пудрен дъх, в една барака сред ничията земя, за благодарност, след като току-що си изродила едно дете, докато наоколо трещят бомби.

Случи се така, че четох „Войната не е с лице на жена“ все на публични места. В самолета, по средата на реда, стоя с червен нос и на два реда се стичат сълзите ми и нещо сякаш ме е хванало за гърлото. За цяло изгубено поколение, за кръвта и костите, за всички жертви, за руските момичета на фронта, и за тази тяхна наивина вяра, че човекът след войната ще е друг, ще живее по-хубаво, и ще бъде по-добър.

 

„Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич предстои да бъде преиздадена от изд. Парадокс през 2017 год.

1 Comment

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: