„Звездни рейнджъри“ или „нищо общо“

Звездните рейнджъриИмах големи очаквания, или по-скоро погрешни – Хайнлайн като хуманист. Но неслучайно „Звездните рейнджъри“ е наричан „милитаристичен роман“. Всичко в него е за войната, за дълга, за силата и за това какво е да си войник.

Разказът изцяло се върти около дългите месеци обучение на главния герой за пехотинец, а впоследствие и офицер. Имаше зачатъци на екшън във войната с „дървениците“, но позагубени сред изброяване на роти и офицерски длъжности. Завръзка и развръзка също нямаше, историята завърши с една успешна мисия на пехотинците, която даже не доведе до трайни последици във войната.

Есенцията на книгата са собствените разсъждения на главния герой Хуан „Джони“ Рико и диалозите с обучаващите го офицери, като проводник на спорни идеи – за силата като основен ефективен начин за решение на конфликти, за общество, където правото да гласуваш не се дава, а се заслужава чрез служба, защото само човек, който е доказал, че поставя колектива над себе си, може да разбере отговорността от това да гласуваш и да участваш във взимането на решение. За свободата, която не е даденост, а периодично трябва да се заслужи „с кръв“. За тежките физически наказания като единствено средство да въздействаш на младите, защото човекът въпреки цялата си цивилизованост не се ражда с морал, а той трябва да му бъде насаден, по един или друг начин, от обществото.

И постоянно се сравняваха хората с кучета.

На моменти се чудех дали авторът умишлено не иронизира и търси да провокира някакъв дебат, но не, през 1959 по такъв начин си е представял Хайнлайн нещата. Че до края на 20 век западната цивилизация ще се е разпаднала под натиска на вътрешната престъпност и войната с Китай, и че създадения вакуум може да бъде запълнен устойчиво само от милитаристичен тоталитаризъм.

Книгата съдържа идеи, на които се противих, но в никакъв случай не е лошо написана, напротив, много реалистично изследва военното мислене и ежедневие. Всъщност, тя дори е права за много неща, защото сегашния ни свят оперира твърде много по описаните закони на силата, само на мен не ми се иска да е така. „Дървениците“ бяха интересна раса (Царицата на кошера и бъгерите от „Сагата на Ендър“ са много подобни, но тя е написана и около 20 години по-късно).

Филмът е детски, наивен и в сравнение с книгата в него няма нищо ценно. Доколкото разбрах сценаристът даже не е дочел книгата. Кадетите се гониха по палубата и се хилеха „който стигне първи, той ще кара на тренировъчния полет“, кафета си носеха, флиртуваха. Смесени роти от двата пола, вдигат тревога, взводния вижда, че главния герой е с момиче в леглото и му дава още 20 мин, ей-такива глупости. Епични битки с буболечките, но липсваше най-важното и интересно нещо от книгата: роботизираните бойни костюми на пехотинците, телата от тонове стомана с електронни сетива, описани с такъв ентусиазъм от Хайнлайн.

Книгата -да, филмът – не.

2 коментара

  1. Кой точно филм сте гледали, защото аз си мисля, че ги имаше „телата от стомана“.

    Сценаристът на филма беше го направил да бъде пародия на нацизма.

    1. В грешка съм: не сценаристът, режисьорът не е прочел книгата. Бил се отегчил и депресирал.

      Гледала съм Starship Troopers (1997) с Дениз Ричардс. Веднъж преди доста години и наскоро пак, но само донякъде, до след голямото отстъпление от Whiskey base, значи да кажем на 70%. Освен ако специалните костюми не се появяват само за финалната битка, значи изобщо ги няма. (погледнах в imdb, няма ги). Но пък аз си ги представям като бойците от третата „Матрица“, ако се сещаш …

      Военните униформи са силно подобни на немските от WWII и флагът на Федерацията също, но филмът не е пародия на нацизма. Поне аз не го приемам така, не е направен с достатъчно умисъл и внимание (което си и личи като му видиш списъка с Goofs).

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: