Библиотека в чантата

Напоследък се критикувах за някои неща. Едно от тях е това, че бях спряла да чета.

Като ученичка не изпусках книгите, вечно се въргалях по леглото с купа ябълки или изчистен пипер за хрупане. Четях безразборно – приключенска литература, исторически романи, фантастика, кримита, любовни парцали, всякакъв талаш. Сновях постоянно до библиотеката, имах си установено съотношение – веднъж седмично, 3 сериозни книги и 2 леки четива. Даже имах и период на розовите романи, безброй изгубени часове, изпълнени с истории за невинни млади красавици, и арогантни, страстни благородници.

Дори изнурителната програма в гимназията не успяваше да ме откаже от четенето. Олд Шетърхенд се криеше ловко зад учебника по математика. Самотен аутсайдер в реалния свят, аз търсех да избягам в кой да е от световете, които можеха да ми предложат книгите. В училище за есето по избор писах „Книгите, мой най-добър приятел“, с което си вкарах автогол и се дозабих социално.

Сега си давам сметка, че много от нещата, които съм прочела в ранните си години, не съм била готова да осмисля, защото не съм имала житейския опит да ги разбера. В 5 клас прочетох „Дамата с камелиите“. Учителят вдигна високо вежди като я споменах между другите летни четива. И с право. Какво ли съм можела да знам тогава за саможертвата на една куртизанка. Обаче от четенето в ранна възраст има и полза – изграждаш си точна представа за добър и лош стил на писане, и когато някой ден през ръцете ти мине масов прехвален боклук, лесно можеш „да сложиш пръст“ върху нередностите му.

Една от последните книги, които прочетох с истинско настървение беше „Сага за войната на разлома“, Р. Фийст. Три книги по 700 стр. за по-малко от седмица, първите месеци в университета. После всичко рязко спря. Нямах чак толкова ангажименти, все още обичах да чета, просто интереса ми спадна, трудно похващах четиво. Сега като се замисля, това съвпадна абсолютно точно с прокарването на Интернет в квартирата. Но за Интернет манията ми ще говоря друг път.

Напоследък започнах да се осъзнавам какви дупки зеят в общата ми култура. Класики, които съм подминала, български и чужди, бестселъри, малки съкровища, изгубени в масата. И ми се чете …

Тази година месец преди рожденния си ден започнах да оглеждам онлайн оферти за електронна книга, като небрежно оставях браузъра отворен, за да може Боби да види. Умен мъж е той, и за заветната дата получих електронен четец Sony PRC-300 (за гавра – яркорозов). Има 512 МБ памет, в която се побират доста неща. Помни докъде си, можеш да си отбелязваш страници, не натоварва очите. А като открих Читанката, пощурях от кеф. Качих си „Параграф 22“, „Архипелаг Гулаг“, „Любов по време на холера“ и прочее основополагащи литератури. До момента обаче удобно наблягам на Тери Пратчет.

Ако има нещо интересно – ще споделям.

2 коментара

  1. Благодаря за линка. Много интересна статия и до голяма степен вярна. (парадоксалното доказателство – не я дочетох докрай)

    Моят начин на приемане на информация определено се е променил. Отдавах го на професията си, която изисква да приемам с един поглед есенцията от една страница. Но може би не е само това. Може би наистина Интернет е препрограмирал мозъка ми.

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: