Последните месеци нещата вървяха много, много спокойно.

Ремонтът на апартамента е в пауза, дългите тягостни обсъждания на слабите резултати на работа спират да стряскат след време, и понеже отдавна съм спряла сама да клатя лодката, връзката ми с Боби беше спокойно убежище в края на всеки еднообразен ден. От толкова спокойствие чак започна да ми писва и съдбата реши да ме сръга в ребрата, за да ми припомни кое е важното. Или, за по-удобно, реши да сръга най-близкия до мен.

Миналата сряда, точно преди почивните дни, Боби падна с мотор, счупи си 4 ребра и дясната ръка, разби си устата, наряза си лицето и получи сътресение на мозъка. Не мога да проумея как е възможно с ниска скорост, при упражнение от курс за правоспособност да се пребиеш така, а и той не помни какво е станало. Дрехите му са на парцал, счупил си е очилата и часовника. Всякакви планирани пътувания отидоха по дяволите. А аз изобщо не очаквах …

Сега лежи в болницата, на кървави чаршафи, ръцете му са много ожулени и отекли и не може да се обслужва. Отвреме-навреме се дави в дълбоки хрипове от недолекуваната си настинка и на очите му избиват сълзи от болка. А на мен сърцето ми се къса да гледам този голям и силен мъж безпомощен, като малко дете. Преобличам го, мия го с влажна кърпа и стискам зъби, за да не се сещам за онези три пъти, когато аз съм лежала така безпомощна, и майка ми е обслужвала мен.

Ах, тези мотори, и мъжете-момчета, които никога не порастват …