Хладнокръвно

И както ми е тръгнало, още веднъж да прокарам пръсти по изтръпналата тъкан на душевните белези и да поговоря за нещата, за които не трябва да се мълчи. Думите отнемат от дълбочината на драматизма. Разказана на дневна светлина, историята звучи прозаично. Мога да направя това спокойно, защото съм имала време да обмисля всичко и да погледна от дистанцията на времето.

Да стигна дотук не беше лесно. И ако тези няколко параграфа помогнат на някой да разбере по-добре своя близка в такава ситуация, времето ми няма да е изгубено. Това са моите истини, от моята гледна точка. Не зная доколко са универсални, но са истини.

Насилието освен физическо, може да бъде и емоционално. Когато със заплахи и манипулации се насаждат страх и вина, когато думите болят като юмруци и общуването във връзката е постоянно напрежение в очакване на поредния скандал – това е емоционално насилие. Емоционалното насилие също оставя следи – дълбоки и трайни, смазва самочувствието и руши личността. А неговите граници са размити – и ако със сигурност можеш да кажеш кога е бил първия шамар, границата на пристъпената физическа неприкосновеност, понякога не можеш да решиш кога е била първата обидна дума, която е навредила на твоята психика.

Как се стигна дотам?

Аз съм възпитавана с бой. Честно казано, не смятах, че ми е навредил. Много повече негодувах срещу постоянното неодобрение и липсата на жестове на обич. Но ако баща ми никога не ме беше удрял, то със сигурност първия шамар от друг човек щеше да бъде един по-отрезвяващ шок.

За нещата, които не се обсъждат открито съществуват различни стереотипи и заблуди. Хората много често си представят жената, подложена на физическо насилие с избити зъби и насинено лице, тя слага черни очила, когато излиза навън. Смята се, че жените, които се оставят да бъдат жертви на насилие са слаби, податливи и заслужават съдбата си. Че жена си бие тракториста Киро от Долно Дъбене, който е мърляч, носи захабен потник и пие по три ракии след работа.

Аз никога не съм се възприемала като слаба личност, а той беше елегантен, високообразован и много търсен специалист в своята област. Никога не се стигна до избити зъби, защото той беше много внимателен да не оставя видими следи, когато ми посягаше. Щях ли да се опомня по-рано, ако ме беше пратил в болница, ако се бях видяла посинена като в страшните приказки за домашното насилие? Щях ли да осъзная, че всичко това е безкрайно нередно? Надали.

В ада …

Ако някой можеше да погледне връзката отстрани, щеше да види чудовище. Но аз бях сляпа от любов и виждах само как човека, когото обичам страда, как прави неадекватни неща, как се гърчи от страхове и несигурност. Прощавах му всичко, заради оскъдицата на детството му и побоищата до несвяст от баща му.

Не спрях да го обичам. Една връзка не е безкраен низ от ужасии. Имаше и много хубави моменти, а аз се вкопчвах в тях и се надявах, че този период ще мине, че той ще се успокои, че аз ще го излекувам с търпение и любов. Но вместо да му помогна, с времето аз започнах да вярвам на нещата, които казва – че съм долна жена, че аз предизвиквам това поведение в него, че заслужавам да бъда наказана и когато той ме „поправи“, ще можем да живеем нормално и щастливо. Толкова силно съм се надявала, че усещането ми за реалност някак се притъпи, станах безчувствена към това, което се случваше и то не достигаше до мен.

Постепенно се отдалечих от близките си хора. Никога не споделих дори на най-близките си приятели, че Той ме е удрял. Знаех, че те няма да ми спестят истината – че аз съм луда и глупава да стоя с този човек. А аз не исках да чувам истината.

Към края на връзката скандалите с физическа саморазправа спряха, но зачестиха обидите. Нещата бяха спокойни, но аз започнах да сънувам кошмари. Привидно несвързани с проблема ужасяващи картини. Катаклизми, болести, изсъхнали трупове. После започнах да сънувам как го убивам. И ме беше страх, че наистина някоя нощ ще стана и ще го убия в съня му.

Фазата на говеждите надежди беше свършила. Стегнах си багажа и се изнесох, без сълзи и без драми.

А Той, отново далеч от стереотипа, не ме гони, за да ме върне и убие, а ми поиска пари, за да ме закара до летището.

После …

Бях будна. Прибрах се и вдъхнах аромата на дървения под в спалнята ми. Почувствах се толкова свободна! Можех да отида където си искам, да правя каквото си искам, да бъда каквато си искам. Имах планове, имах нови надежди.

Първоначалната еуфория беше измамна и трая много кратко. След нея изпаднах в едно вцепенение. Мислех за това което се беше случило и изпитвах ужасно чувство на вина.

Вина, че може би наистина аз съм провокирала това поведение в него. Вина за допуснатите грешки в миналото, за които той ме наказваше пост фактум. Вина, че не спрях да го обичам веднага. Вина, че допуснах да се стигне дотам. Вина, че се оставих това да продължи толкова дълго. Не можех да говоря с никого, дори в разсъжденията си, винаги търсех да оправдавам него или себе си.

После дойде гневът. Обзе ме като стихия. Бях гневна наяве и още по-гневна насън. Имах чувството, че ще се пръсна на хиляди парчета. Бях бясна на себе си – че търпях. На него – че се разхожда сред хора, че живее щастлив и уважаван, вместо да дрънка с кречетало като прокажен и на челото му да пише „Насилник“.

Сега …

Някои неща, особено в периодите на депресия, не помня добре, губят ми се цели месеци. Мислех, че съм била едва ли не друг човек, зомбирана, неадекватна, в това намирах някакво обяснение за податливостта си. Наскоро обаче намерих дневник от този период и бях поразена доколко трезва звуча в него. Аз съм си. Страдаща, надяваща се, съмняваща се. Аз.

Още съм гневна. Но поне разбрах, че не съм била виновна аз. Може и да съм пробудила нещо в него, но то вече е било там. По-спокойна съм. Тая една лека насмешка към себе си, безумния начин, по който го обичах, извратената ни връзка и начина, по който се вживявах във всичко. И много горчивина. Но си повтарям като мантра … „минало“.

6 коментара

  1. Познавам това насилие. Обиковенно са склонни да го прилагат слаби и несигурни хора, с големи, обаче, претенции. Хора влюбени в себе си. Егоцентрици. И наистина единственото спасение е да бягаш колкото се може по-далеч от тях. Иначе постепенно те изпиват и ставаш трошлива раковинка…

  2. Познато ми е!Всичко,за което говориш ми е познато.Радвам се,че е минало.Не съм загубила вярата в любовта и хората.Приех го като изпитание,което преминах успешно :)Имам си едно наум,по-силна и мъдра съм.Въпреки това,няма гаранции,че няма да изживея отново подобен катаклизъм-все още съм жена :).Любовта е сляпа,а майчинския инстинкт се проявява по странни начини понякога,необясними….насочени към мъжете,които обичаме (особено при липсата на собствени деца,които да защитаваме).

  3. Невероятно силно! Добре, че е минало. Следите ще останат, но дано никога не се повтаря!
    Всички носим своя кръст в живота и все пак той не тежи еднакво.

  4. Wow! Силно и трогващо. И толкова познато, знаеш вече защо… Радвам се на този текст, не защото е текст, на който човек трябва да се радва, а защото си намерила сили да го напишеш и споделиш. Сега разбирам какво значи да ти казват, че си смела в това си поведение. Знам, че много жени мълчат… Но не знам защо. Аз поне не съм от тези, които мълчат, независимо за какво става дума – казвам си всичко в пряк текст, без увъртания, после страдам (в много от случаите, защото хората не разбират честните хора)… Тъжно е, че такива неща се случват в един свят, в който всички твърдят, че е по-добър, но всъщност той е най-лошото време на човечеството, защото е безчовечек! Прегръдки!

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: