Влече ме широкият път

Всичко започна с онази сладка двойка, която ни беше на гости преди две седмици. Той – висок, слаб и някак тих, тя – къдрава, облечена по детски с плетено пуловерче и широко усмихната. Построили си лодка преди няколко години и тръгнали да обикалят света. Четири години пътували. Спирали в Нова Зеландия, Тайланд, Карибите, Канарските острови, САЩ, срещали всякакви хора, преборили много бури … накрая се завърнали. Уж обзавеждат дом, а България вече ги смазва и отново мечтаят за тихи вечери под звездното небе, някъде далеч оттук.

Говорихме си до късно вечерта. Изпихме една бутилка водка, изядохме две бурканчета хайвер и в Боби се пробудиха отдавна заспалите мечти да живее на топло, да има бяла хасиенда и да вдишва морски бриз от верандата сутрин. Фактът, че той всъщност не знае испански само придава още по-голямо очарование на тази картина в главата му и няколко дни след гостуването си говорихме често за това.

Аз нямам нужда от убеждаване. По природа съм авантюрист и номад. Няма по-голяма тръпка за мен от началото на пътешествие към непозната дестинация, само с един куфар дрехи. За мен пътуването носи такава опияняваща възбуда, каквато нормалните хора изпитват при влюбване – пеперуди в стомаха и усещане за кипящ живот. Аз се влюбвам трудно. С времето изгубих интерес да опознавам нови хора. Хората имат потенциала да разочароват, но от местата никога не се разочаровам.

Опитвам се да подтискам „авантюриста“. Вярно, той ме отведе на онзи лазурен остров, където живях половин година и в задния двор на къщата зрееха банани, но и точно този същия ме е вкарал в толкова много бели. Той е част от онази моя страна, която съществува в безтегловност, руши около себе си, зарязва целия си живот и заминава за празен треторазряден апартамент в чужда страна заради голата тръпка.

Последните 2 години се опитвах да култивирам улегнал човек от себе си. Нормален, разумен човек, който не се опитва да избяга от себе си. Държа тази неукрепнала своя страна за ръчичка и загрижено следя неуверените й стъпки. Ето, тя прави ремонт, планира собственото жилище. Гради.

А другата е стегнала куфара, дърпа ме за ръкава и сочи широкия път.

4 коментара

  1. Искам да тръгна, но нещата, които ми осигуряват качество на живот, ме връзват тук. Най-вече работата. Имам хубава работа, където инвестират в мен и страхотни колеги. Имам приятели, имам си навици, имам дом.

    Аз винаги се завръщам. Не искам да живея за дълго в чужбина. Можех да замина легално за САЩ, но не пожелах. Не защото България е „най“, просто тук също ми е добре. :)

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: