Детето в мен

Някои жени не обичат малки дечица. Не изпадат в безумен възторг при вида на бузесто бебе, не се трогват от руси къдрички. Ролята на майка не им подхожда. Те цял живот търсят себе си, бродят в собствения си свят и не очакват детето да му придаде повече смисъл, отколкото те сами са могли да намерят.

Боби, например, обича децата. Когато на улицата някой мъник се блъсне в него, занесен в бяг, той се отмества внимателно, проследява го с поглед и лицето му се озарява. Децата се спират при него, говорят му, носят му играчките си, за да му ги покажат. Дори когато се опитвам да съм дружелюбна, най-добрата реакция, на която мога да се надявам аз, е да ме изгледат продължително и да избягат с рев.

Усещат. Страхът и недоверието са взаимни. Възхищавам се на детското умение да виждат отвъд нашия сив и скучен свят, но не мога да се отпусна в присъствието на дете. Неловко ми е. Не обичам малки деца. Мисля, че някой ден ще обичам своето, но не съм сигурна. Може би ще повторя грешките на родителите си и ще го смажа с очакванията си.

Възпитавана съм с много строгост и малко любов. Винаги имах нови, чисти дрехи и топло ядене на масата, но не мога да си спомня да съм била прегръщана, целувана или хвалена от родителите си. Баща ми винаги изискваше. Да бъда разумна свръх възрастта си, да показвам перфектно възпитание и вкус. Всъщност, очакваше да се държа като емоционално стабилен възрастен. Не ми позволяваше шарени фиби за коса, винаги порицаваше грешките ми, открито изразяваше недоверие в моите способности, за да ме надъха за още успехи, но те никога не биваха хвалени. Бях на 22, когато от чужди хора чух, че баща ми се гордеел с мен.

Понякога се чувствам безнадеждно повредена от това. Вечно гладна за обич, никога не ми стига, винаги искам още. Но е късно. Дори и жената да бъде безусловно приета и обичана, за детето в мен вече е късно.

Преди време сънувах, че съм имала малко момиченце, но то е умряло. Можех да си спомня как е изглеждала дъщеря ми, медните й къдрици, бялото й личице, но не можех да си спомня нито веднъж да съм й пяла песничка или да съм й разказвала приказка, защото винаги съм била твърде заета за нея. И в съня си се разкайвах и горчиво плачех за нещата, които не съм й дала, докато съм можела и за които вече е късно.

Не знам какво се опитвам да кажа с всичко това. Просто горчивите размисли на едно порастнало дете, което се страхува да бъде родител.

7 коментара

  1. фу…отдъхнах си!Значи не съм сама.Не съм споменавала на никого,но и аз се чувствам така.

  2. Надали съм сама, твърде популярно е било веруюто, че „дете се целува само докато спи“ …

  3. Това е толкова тъжно. Моят опит като дете е различен и сега, като жена, много харесвам малките деца.

    Не е задължително да ставате майки, но не си мислете, че ако решите да имате деца, задължително ще повторите родителския модел, упражнен спрямо вас.

  4. Не се сещам някога да съм била дете… и да исках, не можех. Много неща от твоя път са били и мой път. Днес съм твърдо убедена, че не се разбирам с деца, но незнайно защо те много ме харесват. Въпреки това не бързам да имам свое и нямам подобни мераци. Страх ме е единствено, ако имам, да не го разглезя, давайки му цялата любов на света, за която някога, някъде е копняло моето сърце- не детско, защото аз не съм била дете, но все пак моето си сърце;))

    Поздрави за израстването, самоосъзнаването и самовъзпитанието въпреки всичко и всички!

  5. Аз съм расла и възпитавана в напълно различна среда – родителите ми винаги са ме подкрепяли и знам, че съм късметлийка. Знам също, че е наистина ужасно да го казвам, но има любвеобвилност, която идва в повече и задушава.

    За себе си предчувствам, че ще бъда по-скоро студен и дистанциран родител, което не значи, че няма да обичам детето си. Просто ще уважавам повече желанието му за лично пространство. Мисля, че всеки би се постарал да даде на детето си именно онова, което му е липсвало на самия него.

    Надявам се, че публикациите не са с „изтекъл срок на годност“, че коментари се приемат и че късното ми включването не е неадекватно :)

  6. Всички коментари за желани и високо оценявани!

    Деси, мисля, че проявите на любов и уважението към личното пространство (пък и към детето като личност) са неща, които могат да се проявят независимо едно от друго.

    Например моите родители още се опитват да ми дават тон в живота – за ремонта, за отглеждането на животно в жилището (категорично са против и докато котарака ми беше жив, постоянно ме тормозеха „да го занеса на село“), за връзката ми, за всичко.

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: